Беше изиграно много добре. Това беше предишният дон Корлеоне. Разумен. Гъвкав. Любезен. Но всички бяха забелязали, че здравето му вече е възстановено, което означаваше, че е човек, който не може да бъде подценяван, въпреки нещастията на семейство Корлеоне. Забелязали бяха, че дон Корлеоне беше казал, че обсъждането на други въпроси е безсмислено, докато не получи мир, за който молеше. Забелязали бяха, че беше поискал да се върне старото положение, че нямаше да позволи да загуби нищо, въпреки че през последната година беше претърпял най-лошото.
Все пак Емилио Барзини беше този, който отговори на дон Корлеоне, а не Таталия. Той беше рязък и точен, без да бъде груб и оскърбителен.
— Всичко това е съвсем вярно — каза Барзини. — Но има и друго. Дон Корлеоне е прекалено скромен. Истината е, че Солоцо и семейство Таталия не можеха да започнат новия си бизнес без подкрепата на дон Корлеоне. Фактически неговото несъгласие засягаше интересите им. Вината не е негова, разбира се. Вярно е обаче, че съдии и политици, които биха приели услуги от дон Корлеоне дори когато става въпрос за наркотици, не биха позволили да бъдат повлияни от никой друг, когато става дума тъкмо за наркотици. Солоцо не можеше да действува, ако нямаше известни гаранции, че ще се отнасят благосклонно с хората му. Ние всички знаем това. В противен случай всички бихме били бедняци. А сега, когато увеличиха присъдите, съдиите и следователите налагат тежки наказания, ако някой от нашите хора се забърка с наркотици. Дори един сицилианец, осъден на двайсет години, може да наруши нашата омерта и да си каже и майчиното мляко. Това не бива да се случи. Дон Корлеоне контролира целия този апарат. Неговият отказ да ни позволи да го използуваме не е постъпка на приятел. Той взима хляба от устата на семействата ни. Времената са други, не е както в миналото, когато всеки можеше сам да си върви по пътя. След като Корлеоне контролира всички съдии в Ню Йорк, той трябва да вземе участие с нас или да ни свърже с други съдии, от чиито услуги да можем да се ползуваме. Разбира се, за такава услуга той може да поиска съответна сума, в края на краищата ние, не сме комунисти. Но той трябва да ни позволи да пием вода от извора. Ето така стоят нещата.
Когато Барзини спря да говори, настъпи тишина. Сега двете изходни позиции бяха определени, не можеше да има връщане към старото положение. По-важното беше, че със самото си изказване Барзини подчертаваше, че ако не постигнат мир, той открито ще се присъедини към Таталия във войната му против Корлеоне. Той беше спечелил много важна точка. Техният живот и техните съдби зависеха от това взаимно да си правят услуги, отказът на услуга, поискана от приятел, беше акт на агресия. Услуги не се искаха току- така и затова не можеха и да се отказват току-така.
Най-после дон Корлеоне отговори.
— Приятели мои — започна той, — не съм отказал от злоба. Вие всички ме познавате. Отказал ли съм някога услуга? Това просто не е в характера ми. Но този път трябваше да откажа. Защо? Защото мисля, че този бизнес с наркотици ще ни унищожи в идните години. В тази страна са твърде зле настроени към неговото разпространение. Това не е като уискито или хазарта, или дори жените, които повечето хора желаят, но им се забраняват от църквата и правителството. Наркотиците са опасни за всички, които са свързани с тях. Те могат да изложат на опасност целия останал бизнес. Позволете ми да кажа, че съм поласкан от убеждението, че имам толкова голямо влияние сред съдиите и служителите на правосъдието, бих искал това да е истина. Аз наистина имам известно влияние, но много от хората, които уважават моя съвет, може да загубят това уважение, ако в нашите взаимоотношения се намесят наркотиците. Те се страхуват да бъдат замесени в такъв бизнес и са настроени против него. Дори полицаите, които ни помагат в хазарта и в други работи, биха отказали да помагат за наркотиците. Така че да ме молите да правя услуга за такива неща е все едно да ме молите да навредя на себе си. Но аз съм склонен да направя дори това, ако всички вие считате, че туй е начинът за уреждането на другите проблеми.
Когато дон Корлеоне свърши да говори, хората в салона се почувствуваха много по-облекчени, разнесе се шепот, чуха се откъслечни разговори. Той беше отстъпил по най-важния въпрос. Щеше да предложи покровителството си на всяко организирано начинание с наркотиците. В същност той се съгласяваше почти напълно с първоначалното предложение на Солоцо, ако това предложение бъдеше одобрено от всички събрани тук. Ясно беше, че той никога няма да участвува в самите операции, нито да вложи парите си. Просто щеше да използува своето влияние в съдебния апарат, за да ги покровителствува. Но това беше страшно голяма отстъпка.
Донът от Лос Анжелос, Франк Фалконе, стана да говори:
— Няма начин да спрем нашите хора да не се намесват в този бизнес. Те влизат в него на своя глава и си навличат беди. В него има прекалено много пари, за да устоят. Така че е по-опасно, ако не влезем в него. Ако поне го контролираме, ще можем да го прикрием по-добре, да го организираме по-добре, да направим така, че да причинява по-малко неприятности. Не е толкова лошо, ако сме в него, трябва да има контрол, трябва да има покровителство, трябва да има организация, не можем да позволим всички да правят каквото си искат като една тайфа анархисти.
Донът от Детройт, настроен по-приятелски към Корлеоне от когото и да било друг от останалите, също се изказа против позицията на своя приятел, в полза на благоразумието.
— Аз не одобрявам бизнеса с наркотиците — каза той. — Години наред плащах на хората си допълнително, за да не вършат такъв бизнес. Но това не промени нещата, не помогна. Идва някой при тях и им казва: „Имам наркотици, ако дадеш в аванс три или четири хиляди долара за капитал, от продажбата ще спечелиш петдесет хиляди.“ Кой може да устои да не приеме такава печалба. И хората ми така се впускат в своя малък страничен бизнес, че пренебрегват работата, за която им плащам. В наркотиците има повече пари. Те се увеличават непрекъснато. Няма начин да спрем този бизнес, затова трябва да го контролираме и да го предпазим от израждане. Не искам наркотиците да имат нещо общо с училищата, нито да се продават на деца. Това е позорно. В моя град ще се опитам да огранича трафика само в кръга на черните, на цветнокожите. Те са най-добрите клиенти, създават най-малко грижи, а и без това са животни. Те не уважават нито жените си, нито семействата си, нито самите себе си. Нека погубват душите си с наркотици. Но нещо трябва да се направи, не можем да позволим на хората да правят каквото си искат и да създават неприятности на всички.
Тази реч на дона от Детройт беше приета с шепот на одобрение. Беше казал всичко съвсем на място. Човек не можеше дори да плати на хората, за да не се замесват в трафика с наркотици. Колкото до неговите забележки относно децата, това беше проява на добре известната му чувствителност, у него говореше доброто му сърце. В края на краищата кой щеше да продава наркотици на деца? Откъде биха взели пари децата? Колкото до забележките му относно цветнокожите, това дори не беше чуто. Негрите въобще не влизаха в сметките, те нямаха никакво значение. Това, че негрите бяха позволили на обществото да ги стъпче в калта, доказваше, че не струват нищо, а това, че той ги спомена, само доказваше, че донът от Детройт винаги правеше неуместни отклонения.
Всички глави на семейства се изказаха. Всички осъдиха трафика с наркотици като нещо лошо, което щеше да им създаде неприятности, но бяха единодушни, че няма друг начин той да бъде контролиран. Просто в този бизнес можеха да се изкарат много пари, следователно винаги щеше да има хора, които да рискуват всичко, за да се набъркат в него. Такава беше човешката природа.
В крайна сметка решиха: трафикът с наркотици нямаше да бъде ограничаван и дон Корлеоне трябваше да му осигури правна закрила в Източните щати. Подразбираше се, че семействата Барзини и Таталия ще извършват по-голямата част от едромащабните операции. След като се справиха с този проблем, присъствуващите на конференцията вече можеха да преминат към други неща, от по-широк интерес. Имаше за решаване много сложни въпроси. Решиха Лас Вегас и Майами да останат „открити“ градове, в които всяко семейство да може да действува. Всички признаха, че това са градовете на бъдещето. Освен това решиха, че няма да допускат никакво насилие в тези градове и също, че всички дребни престъпници ще бъдат прогонвани. Решено беше, че при по-крупни афери, когато се налагат екзекуции, които са необходими, но могат да предизвикат твърде силен обществен протест, тези екзекуции трябва да бъдат одобрени от това събрание. Решено беше, че „изпълнителите“ и другите войници трябва да бъдат възпирани от жестоки престъпления и от отмъщения помежду си за лични спречквания. Решиха, че при нужда семействата ще си правят взаимно услуги, като осигуряване на изпълнители на смъртни присъди, оказване на техническа помощ при преследване на определени цели, подкупване на съдебни заседатели, което в някои случаи можеше да бъде от жизнено значение. Тези разисквания, без официалности, но на високо равнище, отнеха доста време и бяха прекъснати от обяда и напитките, донесени от бюфета.
