Най-близкият съюзник на семейство Таталия беше дон Емилио Барзини. Той притежаваше част от хазарта в кварталите Бруклин и Куинс. Имаше дял в проституцията. Печелеше от обири и изнудване. Напълно контролираше Стейтън Айлънд. Имаше дял в спортните залагания в Бронкс и Уестчестър. Свързан беше с наркотиците. Имаше тесни връзки с Кливланд и Западното крайбрежие и беше един от малцината действително далновидни хора, които се бяха заинтересували от Лас Вегас и Рено, „откритите“ градове в щата Невада. Имаше вложени пари в Майами Бийч и Куба. След семейство Корлеоне, неговото беше може би най-влиятелното семейство в Ню Йорк, а следователно и в страната. Влиянието му се простираше чак до Сицилия. Той имаше пръст във всяка незаконна афера. За него дори се носеха слухове, че е проникнал и на Уол Стрийт. Беше подкрепял семейство Таталия с парите и влиянието си още от самото начало на войната. Амбицията му беше да измести дон Корлеоне от мястото му на най-могъщ и уважаван лидер на мафията в страната и да завладее част от неговата империя. Беше човек, който в много отношения приличаше на дон Корлеоне, но беше по-модерен, по-малко наивен, по-практичен. Той никога не можеше да бъде причислен към „старата гвардия“ и се ползуваше с доверието на по-новите, по-младите и по-нагли лидери, които си пробиваха път към върха. Беше човек с огромна сила на въздействие, но студен, липсваше му сърдечността на дон Корлеоне, и в този момент той беше може би „най-уважаваният“ човек в групата.
Последен пристигна дон Филип Таталия, главата на семейство Таталия, който открито беше оспорил могъществото на семейство Корлеоне, поддържайки Солоцо, като почти беше успял. И все пак, колкото и странно да беше, останалите се отнасяха към него с леко презрение. Ако не за друго, то най-малко за това, че беше позволил да бъде разиграван от Солоцо, че в същност се беше оставил да бъде воден за носа от умелата ръка на Турчина. Смятаха го отговорен за всички безредици, за бъркотията, която така беше засегнала ежедневния бизнес на нюйоркските фамилии. Освен това той беше шейсет-годишно конте и женкар. И имаше прекрасната възможност да се отдаде на своята слабост.
Защото семейство Таталия търгуваше с жени. Основният му бизнес беше проституцията. Контролираше също по-голямата част от кабаретата в Съединените щати и можеше да уреди всеки талантлив изпълнител навсякъде в страната. Филип Таталия не се срамуваше да използува насилие, за да получи власт над обещаващи певци и комедианти и да се натрапва във фирмите за грамофонни плочи. Но проституцията беше основният източник на доходи за семейството.
Личността му беше неприятна на тези мъже. Той беше човек, който винаги хленчеше и се оплакваше от разноските в семейния бизнес. Сметките от пералнята и всичките тези хавлиени кърпи подяждали печалбите му (макар че той беше собственик на фирмата за пране, която извършваше тези услуги). Момичетата били мързеливи и своенравни, бягали, самоубивали се. Сводниците били коварни и нечестни, без капка лоялност. Трудно било да се намерят добри помощници. Младите момчета от сицилиански произход гледали на такава работа отвисоко, считали, че е под достойнството им да търгуват с жени и да злоупотребяват с тях — тези нехранимайковци, които можели да прережат нечие гърло с песен на уста и с кръст от великденска клонка на ревера си. Така Филип Таталия глаголствуваше пред хора, които не му симпатизираха и го презираха. Най-много лаеше срещу инстанциите, в чиито ръце беше властта за издаване на позволителни за алкохол за нощните барове и кабарета. Кълнеше се, че с парите, които давал на тези крадливи пазители на държавни печати, е направил, повече милионери, отколкото Уол Стрийт.
Странно, но неговата почти успешна война срещу семейство Корлеоне не му беше спечелила уважението, което заслужаваше. Всички знаеха, че източникът на силата му беше най-напред Солоцо, а после семейство Барзини. А освен това и фактът, че бе имал преимуществото на изненадата и не бе успял да спечели пълна победа, беше доказателство против него. Ако беше си свършил работата, всичките тези неприятности можеха да бъдат избегнати. Смъртта на дон Корлеоне щеше да означава край на войната.
Редно беше, тъй като и двамата бяха загубили синовете си във войната помежду си, дон Корлеоне и Филип Таталия да покажат, че са се забелязали само с официално кимване. Дой Корлеоне беше обектът на внимание — другите мъже го изучаваха, за да открият какви следи на слабост бяха оставили у него раните и пораженията му. Най-озадачаващо беше защо дон Корлеоне беше поискал мир след смъртта на любимия си син. Това беше признание за поражението му и почти сигурно щеше да доведе до намаляване на неговото могъщество. Но скоро всичко щеше да им стане ясно.
Размениха се приветствия, поднасяха се напитки и мина още почти час, преди дон Корлеоне да заеме мястото си на полираната орехова маса. Скромно, дискретно, Хейгън седна на стола от лявата страна на дон Корлеоне и малко зад него. Това беше знак за другите глави на семейства да се отправят, към масата. Помощниците им седнаха отзад, а тези от тях, които бяха consiglioris, седнаха плътно зад шефовете си, за да могат да дадат съвет, когато станеше необходимо.
Дон Корлеоне говори пръв и говори така, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш не беше тежко ранен, сякаш най-големият му син не беше убит, империята му — опустошена, а семейството му — разпиляно: Фреди на Запад под закрилата на семейство Молинари, Майкъл — скрит в сицилианските пущинаци. Той говори естествено на сицилиански диалект.
— На всички искам да благодаря, че дойдоха — каза той. — Считам го за услуга, направена лично на мен, и съм задължен на всеки един от вас. И така, ще кажа още в началото, че съм тук не за да се карам или убеждавам, а само да се аргументирам и като разумен човек да направя всичко възможно за нас, които сме тук, да се разделим като приятели. Давам честната си дума за това и онези от вас, които добре ме познават, знаят, че не давам думата си лесно. И така, да преминем към същността. Всички ние тук сме почтени хора и не е необходимо да си даваме гаранции, сякаш сме адвокати.
Той спря за малко. Никой от останалите не се обади. Някои пушеха пури, други пийваха от чашите си. Всички тези мъже бяха добри слушатели, търпеливи хора и имаха още една обща черта. Те бяха от онези хора-изключения, които бяха отказали да приемат статута на организираното общество, хора, които отказваха да се подчинят на властта на други хора. Нямаше сила, нямаше смъртен, който да може да ги подчини на волята си, освен ако те не пожелаеха. Това бяха хора, които пазеха свободата на волята си с хитрост и убийства. Тяхната воля можеше да бъде пречупена само със смърт. Или със съвършени логически доводи.
Дон Корлеоне въздъхна:
— Как се стигна толкова далеч? — попита той риторично. — Е, добре, това няма значение. Много глупости трябваше да изтърпим. Беше толкова жалко, толкова излишно. Но нека ви разкажа какво се случи, така както аз го виждам.
Той се спря, за да види дали някой няма да се противопостави да бъде изслушана историята от негова гледна точка.
— Слава богу, че здравето ми се възстанови и може би ще мога да помогна този въпрос да се уреди както трябва. Може би синът ми беше прекалено прибързан, прекалено вироглав, мога да приема, че е така. Както и да е, позволете ми само да кажа, че Солоцо дойде при мен по делова работа, за която ме помоли да му дам парите и влиянието си. Каза, че има подкрепата на семейство Таталия. Тази работа беше свързана с наркотици, от които аз не се интересувам. Аз съм тих човек и такива начинания са прекалено емоционални за моя вкус. Обясних това на Солоцо с необходимото уважение към него и семейство Таталия. Отказах му най-любезно. Казах му, че неговият бизнес няма да пречи на моя и че нямам нищо против той да си изкарва хляба по такъв начин. Той се обиди и навлече толкова неприятности на всички. Е, това е животът. Всеки един тук би могъл да разкаже своята болка. Но не е това целта ми.
Дон Корлеоне спря и направи знак на Хейгън за чаша студена напитка, която Хейгън бързо му подаде. Дон Корлеоне едва навлажни устните си.
— Имам желание да сключа мир — заяви той. — И Таталия загуби сина си, и аз загубих своя. Сега сме квит. Докъде би стигнал този свят, ако хората си отмъщаваха един друг противно на всякакъв разум? Това е кръстът на Сицилия, където хората са толкова заети да си отмъщават, че нямат време да припечелят хляб за семействата си. Това е глупост. Затова сега предлагам нещата да си останат такива, каквито бяха преди. Не съм предприел никакви действия, за да науча кой е предал и убил моя син. Ако ме оставят на мира, няма да го сторя. Имам друг син, който не може да се върне у дома и трябва да получа гаранции, че когато нещата се уредят, той ще може благополучно да се върне и няма да има никаква намеса, никаква заплаха от страна на властите. След като уредим този въпрос, може да поговорим и за други работи, които ни интересуват и представляват за всички нас доходни предприятия. — Корлеоне направи с ръцете си красноречив жест на покорство. — Само това искам.
