знаеше, че храненето убива болката. Тя щеше да се възмути, ако някой лекар се опиташе да я успокои с лекарство: кафето и коричката хляб бяха друго нещо — тя имаше, разбира се, по-примитивни разбирания.
И така тя остави Том Хейгън да се измъкне в своята ъглова стая за съвещания, а веднъж добрал се там, Хейгън така силно започна да трепери, че трябваше да седне със стиснати крака, със сгушена между свитите си рамене глава и с ръце, вкопчени една в друга и пъхнати между, колената, сякаш се молеше на дявола.
Той беше, знаеше го сега, неподходящ consigliori за семейство, което е във война. Беше изигран, измамен от Петте фамилии и тяхната привидна смиреност. Те бяха стояли мирно, подготвяйки своята ужасна клопка. Бяха замислили всичко и бяха чакали, възпирайки кървавите си ръце, независимо от провокациите. Бяха чакали, за да нанесат ужасен удар. И го бяха нанесли. Старият Генко Абандандо никога нямаше да се хване на тази въдица, щеше да подуши измамата, щеше да ги усети и да утрои предпазните мерки. Докато премисляше всичко, Хейгън се почувствува смазан от скръб. Сони беше негов истински брат, негов спасител, негов кумир, когато бяха още деца. Сони никога не беше се държал, лошо или нечестно с него, винаги беше мил, беше го прегърнал, когато Солоцо го беше освободил. При тази тяхна среща радостта на Сони беше истинска. Това, че като възрастен беше станал жесток, буен и кръвожаден човек, за Хейгън нямаше значение.
Излязъл беше от кухнята, защото знаеше, че не бе в състояние да каже на мама Корлеоне за смъртта на сина й. Той никога не я беше възприемал като своя майка така, както беше приемал дон Корлеоне като свой баща и Сони като свой брат. Обичта му към нея беше като обичта му към Фреди, Майкъл и Кони. Като обичта към някой, който е бил мил към теб, но не те е обичал. Не, не можеше да й каже. Само за няколко месеца Тя беше загубила всичките си синове — Фреди в изгнание в Невада, Майкъл под смъртна заплаха в Сицилия, и сега Сантино мъртъв. Кого от тримата беше обичала най-много? Никога не беше го показала.
Не бяха изминали повече от няколко минути. Хейгън се овладя и вдигна телефона. Обади се в апартамента на Кони. Звъня дълго, преди Кони да се обади шепнешком.
Хейгън заговори с нея мило:
— Кони, обажда се Том. Събуди мъжа си, трябва да говоря с него.
Кони попита с тих уплашен глас:
— Том, Сони идва ли насам?
— Не — каза Хейгън. — Сони няма да дойде там. Не се тревожи. Само събуди Карло и му кажи, че искам да говоря с него по много важна работа.
Кони каза с разплакан глас:
— Том, той ме наби, страхувам се, че ще ме набие отново, ако разбере, че съм се обаждала в къщи.
Хейгън нежно каза:
— Няма да те набие. Той ще поговори с мен и ще се оправи. Всичко ще е наред. Кажи му, че е много важно, много, много е важно да се обади по телефона. Разбра ли?
Минаха почти пет минути, преди гласът на Карло да се чуе по телефона, глас, който заваляше думите, замаян от уискито и съня. Хейгън говореше троснато, за да го сепне.
— Слушай, Карло — каза той. — Ще ти кажа нещо ужасно. Подготви се, защото когато ти го кажа, искам да ми отговаряш съвсем обикновено, сякаш нищо не се е случило. Казах на Кони, че е важно, затова трябва да измислиш нещо за пред нея. Кажи й, че семейството е решило да ви премести и двамата в една от къщите на уличката, а на теб да ти даде голяма служба. Че дон Корлеоне е решил най-после да ви даде възможност, като се надява, че това ще направи семейния ви живот по-добър, разбра ли?
Когато отговаряше, в гласа на Карло прозвуча нотка на надежда.
— Да, разбрах — рече той.
Хейгън продължи:
— След няколко минути двама от моите хора ще почукат на вратата ви, за да те отведат със себе си. Кажи им, че искам първо да ми се обадят на мен. Кажи им само това. Не споменавай нищо друго. Ще ги инструктирам да те оставят при Кони. Разбра ли?
— Да, да, разбрах — каза Карло. Гласът му беше възбуден. Изглежда, напрежението в гласа на Хейгън най-после го беше отрезвило, да повярва, че вестта, която му предстоеше да научи, щеше да бъде наистина важна.
Хейгън му заяви направо:
— Тази вечер убиха Сони. Не казвай нищо. Кони му се обадила, докато ти си спял, и той беше тръгнал към вас, но не искам тя да узнае това, а дори и да го подразбере, не искам да го знае със сигурност. Ще започне да си мисли, че е станало заради нея. А сега искам тази вечер да останеш с нея и нищо да не й казваш. Искам да се сдобриш с нея. Искам да си мил и любещ съпруг. Искам да си такъв най-малко, докато тя роди. Утре сутринта на Кони ще й бъде съобщено може би от теб, може би от дон Корлеоне, или може би от майка й, че брат й е бил убит. Искам ти да си до нея. Направи ми тази услуга и аз ще се погрижа за теб в бъдеще. Разбра ли?
Гласът на Карло леко трепереше:
— Разбира се, Том, разбира се. Слушай, ние с тебе винаги сме се разбирали. Благодарен съм ти. Чуваш ли?
— Да — каза Хейгън. — Никой няма да те обвини, че си станал причина за смъртта на Сони, като си набил Кони, затуй не се тревожи. Аз ще се погрижа. — Той спря за малко, а после каза мило и окуражаващо: — А сега върви, погрижи се за Кони. — И затвори телефона.
Хейгън се беше научил никога да не заплашва, дон Корлеоне го беше научил на това, но Карло добре беше схванал посланието: той беше на косъм от смъртта.
Хейгън се обади и на Тесио и му каза веднага да отиде на уличката в Лонг Бийч. Не му каза защо, а и Тесио не попита. Хейгън въздъхна. Сега трябваше да изпълни най-ужасното си задължение.
Трябваше да събуди дон Корлеоне от съня, в който го бяха унесли приспивателните. Трябваше да каже на човека, когото обичаше най-много на този свят, че не беше оправдал надеждите му, че не бе успял да опази неговите владения и живота на най-големия му син. Трябваше да каже на дон Корлеоне, че всичко е загубено, ако самият той, болният човек, не се включеше в борбата. Защото Хейгън не се заблуждаваше. Само Великият дон можеше да избегне ужасното поражение и да ги измъкне от задънената улица. Хейгън дори не си направи труда да се посъветва с лекарите на дон Корлеоне, нямаше никакъв смисъл. Независимо от това какво щяха да наредят, дори и да кажеха, че дон Корлеоне не бива да става от леглото, защото в противен случай може да умре, той трябваше да каже на своя баща-осиновител всичко и после да тръгне след него. Разбира се, нямаше никакво съмнение какво щеше да направи дон Корлеоне. Мненията на лекарите сега бяха без значение, сега всичко беше без значение. Дон Корлеоне трябваше да бъде известен, той трябваше или да поеме командуването или да заповяда на Хейгън да предаде властта на семейство Корлеоне в ръцете на Петте фамилии.
И въпреки всичко, с всяка фибра на тялото си Хейгън се ужасяваше от това, което щеше да стане през следващия час. Опита се да обмисли как да се държи. При всички случаи трябваше точно да представи своята вина. Ако обвиняваше себе си, с това само щеше да утежни положението на дон Корлеоне. Ако посочеше слабостите си като военновременен consigliori, с това само щеше да накара дон Корлеоне да се вини за своята лоша преценка, като е избрал човек като него за такъв важен пост.
Хейгън знаеше, че трябва да съобщи новината, да представи своя анализ на мерките, които трябваше да се вземат, за да се оправи положението, и после да мълчи. Следващите му реакции трябваше да бъдат подсказани от неговия дон. Ако дон Корлеоне поискаше от него да покаже, че се чувствува виновен, щеше да го покаже, ако дон Корлеоне поискаше да покаже скръбта си, щеше да разкрие своята искрена мъка.
Хейгън вдигна глава, като чу шума от мотори — на уличката спряха коли. Пристигнаха двама довереници. Най-напред щеше да им съобщи всичко в общи линии, а после щеше да се качи горе да събуди дон Корлеоне. Той стана и отиде до шкафчето с напитки до бюрото и извади бутилка и чаша. Остана там за миг така обезкуражен, че не можеше да изсипе течността от бутилката в чашата. Чу зад себе си вратата на стаята да се затваря тихо и когато се обърна, видя облечен напълно — за пръв път, откакто бяха стреляли по него — дон Корлеоне.
Дон Корлеоне прекоси стаята към огромния си кожен фотьойл и седна. Вървеше леко вдървено, дрехите
