спален чувал, раница с дрехи и тоалетни принадлежности и какво ли не още. Виждаше се и брезентов сандък с яка дървена рамка и мека подплата от трева, пълен с всевъзможни инструменти, както и кобур с пистолет.
Отварата изстина бързо в разредения въздух. Когато достигна телесна температура, жената я наля в метално канче и я понесе към дъното на пещерата. Маймунката хвърли шишарката, която чоплеше, и тръгна след нея.
Госпожа Колтър внимателно остави канчето в една вдлъбнатина на скалата и коленичи до спящата Лира. Златистата маймунка приклекна от другата й страна, готова да хване Панталеймон, ако се събуди. Косата на Лира беше влажна, а очите й се движеха под затворените клепачи. Момичето започваше да се върти неспокойно. Госпожа Колтър усети, че клепките й потрепват, още когато я целуна, и знаеше, че не след дълго Лира ще е напълно будна.
Пъхна ръка под главата на дъщеря си, а с другата отметна влажните кичури от челото й. Устните на Лира се разтвориха и от тях се изтръгна тих стон. Панталеймон се притисна силно до гърдите й. Маймунката не сваляше очи от спящия демон, а черните й пръстчета потрепваха върху края на спалния чувал.
Госпожа Колтър я стрелна с поглед и тя се отдръпна, но не много. Жената нежно повдигна дъщеря си, която увисна в ръцете й с отметната назад глава. В този миг Лира се събуди и отвори очи. Погледът й беше мътен и блуждаещ.
— Роджър… — промълви. — Роджър, къде си?… Не виждам нищо…
— Ш-шт! — прошепна майка й. — Тихо, миличко. Изпий това. Тя поднесе канчето към устните на дъщеря си и го наклони така, че течността да ги навлажни. Лира ги облиза и госпожа Колтър изля още малко от отварата в устата й, но много внимателно, за да може момичето да преглътне.
Това се повтори няколко пъти и накрая канчето се изпразни. Госпожа Колтър положи дъщеря си обратно. В мига, в който главата на Лира докосна земята, Панталеймон се примъкна до нея и отново с уви около врата й. Червеникаво-златистата му козина беше мокра като косата й. Двамата отново потънаха в дълбок сън.
Златистата маймунка безшумно зае мястото си на входа на пещерата и се вгледа в пътеката. Госпожа Колтър намокри парче вълнен плат в леген с вода и избърса лицето на Лира, после ръцете, шията и раменете й. Момичето гореше. Жената извади гребен и среса сплъстените коси на дъщеря си, приглаждайки ги нежно назад.
Тя остави спалния чувал отворен, за да може Лира да се разхлади, и развърза вързопа, който Ама й беше донесла. Вътре намери няколко питки, пресован чай и малко варен ориз, увит в голямо листо. Беше време да запали огъня. Нощем прохладата на планината се превръщаше в жесток студ. С отмерени привични движения тя натрупа съчки и задраска клечка кибрит. Още едно нещо, за което трябваше да мисли — кибритът й свършваше, нафтата също. Отсега нататък огънят не биваше да гасне нито денем, нито нощем.
Демонът й беше недоволен. Не му харесваше онова, което правеха в пещерата, но когато се опита да й обясни загрижеността си, тя го отпъди. Маймунката се обърна с гръб към нея и продължи да чопли семенцата от шишарката, а целият й вид изразяваше върховно презрение. Госпожа Колтър не й обърна внимание, а сръчно стъкна огъня и постави отгоре котлето, за да стопли вода за чай.
Все пак недоверието на демона я жегна и докато ронеше над кипящата вода тъмносивия пресован чай, се запита за кой ли път за какво й е всичко това. Ума ли си беше изгубила? И какво щеше да стане, когато Църквата разбереше? Златистата маймунка беше права. Тя криеше не само Лира. Криеше и собственото си объркване.
2.
Балтамос и Барух
И дух премина над мене, космите ми настръхнаха.
— Тихо — каза Уил. — Мълчете и не ме разсейвайте.
Беше малко след пленяването на Лира. Тъкмо беше слязъл от планината, след като вещицата уби баща му. Момчето извади малкия тенекиен фенер, който беше открил сред вещите на баща си, и го запали с помощта на намерения пак там сух кибрит, после приклекна под скалата и отвори раницата на Лира.
Бръкна вътре със здравата си ръка и напипа тежкия, увит в кадифе алетиометър. Уредът проблесна в светлината на фенера. Уил го поднесе към двете застанали до него фигури, които наричаха себе си ангели.
— Можете ли да гадаете по него? — попита.
— Не — обади се глас от тъмнината. — Ела с нас. Трябва да дойдеш. Да вървим при лорд Азриел.
— Кой ви накара да следвате баща ми? Казахте, че той не е знаел за вас. Само че не е така! Предупреди ме да ви очаквам. Баща ми знаеше повече, отколкото си мислите. Кой ви праща?
— Никой не ни е пратил. Тук сме по своя воля — отвърна гласът. — Искаме да служим на лорд Азриел. А онзи мъртъв човек, той какво искаше да направиш с ножа?
Уил се поколеба.
— Каза, че трябва да го занеса на лорд Азриел — призна след кратко мълчание.
— Тогава ела с нас.
— Не. Чак когато намеря Лира.
Уви алетиометъра в кадифето и го пъхна в раницата си. След като скри уреда на сигурно място, Уил се
