загърна в плаща на баща си, за да се запази от тежките дъждовни капки, и се загледа в двете сенки.
— Истината ли казвате? — попита.
— Да.
— Кажете ми тогава, по-силни ли сте от хората, или по-слаби?
— По-слаби. Вие имате истинска плът, а ние не. Въпреки това трябва да дойдеш с нас.
— Не. Щом съм по-силен, значи трябва да ми се покорявате. Освен това ножът е у мен. Затова ви заповядвам: помогнете ми да открия Лира. Не ме интересува колко време ще отнеме това, но първо ще я намеря и едва тогава ще отида при лорд Азриел.
Двете фигури останаха безмълвни няколко секунди, после отлетяха настрани и тихо заговориха помежду си. Уил не чуваше нито дума от разговора им.
Най-сетне те се върнаха и единият рече:
— Добре. Правиш грешка, но не ни оставяш никакъв избор. Ще ти помогнем да намериш детето.
Уил се вгледа внимателно в лицата им, но не успя да различи чертите им добре, само дъждът нахлу в очите му.
— Приближете се да ви видя — нареди момчето.
Те пристъпиха напред, но от това като че станаха още по-неразличими.
— На дневна светлина по-ясно ли се виждате?
— Още по-зле. Не сме от най-високопоставените ангели.
— Е, щом аз не ви виждам, значи и за другите ще сте невидими. Можете да се скриете. Вървете и се опитайте да намерите Лира. Едва ли е далеч. Има една жена — тя сигурно е с нея. Жената я е отвлякла. Вървете и я потърсете, а после се върнете да ми кажете какво сте открили.
Ангелите се издигнаха във въздуха и изчезнаха. Уил почувства как го наляга смъртна умора. След борбата с баща му цялата му сила беше изцедена и сега усещаше, че не е в състояние да помръдне. Искаше единствено да затвори клепачи, натежали и подпухнали от плач.
Зави се през глава с плаща, притисна раницата до гърдите си и само след миг потъна в дълбок сън.
— Няма я — изрече нечий глас.
Уил го чу от дълбините на съня и се помъчи да се събуди. След известно време — може би минута, защото сънят му беше тежък като припадък — все пак успя да отвори очи и примижа срещу яркото утринно слънце.
— Къде сте? — попита момчето.
— До теб — отвърна ангелът. — Насам.
Слънцето току-що беше изгряло и покритите с мъх и лишеи скали искряха ярки и свежи на утринната светлина, но никъде не се виждаше силует.
— Казах ти, че на дневна светлина ще ни видиш още по-трудно продължи гласът. — Най-добре се виждаме по здрач и на разсъмване, в тъмното също, но не и през деня. Двамата с приятеля ми претърсихме планината, но не открихме нито жената, нито момичето. Недалеч оттук обаче видяхме едно синьо езеро, сигурно там са спрели да лагеруват. В лагера намерихме един мъртъв мъж и вещица, изядена от Привидение.
— Мъртъв мъж? Как изглеждаше?
— Над шейсетте. Пълен, с гладка кожа. Посребрена коса. Облечен в скъпи дрехи, а около него се носеше миризма на някакъв тежък парфюм.
— Това е сър Чарлз — каза Уил. — Няма кой друг да е. Сигурно госпожа Колтър го е убила. Е, поне нещо хубаво да стори най-сетне.
— Оставила е следи. Приятелят ми тръгна по тях и ще се върне веднага щом я открие. Аз ще остана с теб.
Уил се изправи и се огледа. Бурята беше освежила въздуха и сега утрото грееше ясно и чисто. В прелестната сутрин сцената около него още по-потискаща — наблизо лежаха телата на няколко от вещиците, придружавали ги с Лира до мястото на срещата с баща му. Гарван с яка човка вече кълвеше лицето на една от тях, а в небето кръжеше още по-едра птица, сякаш си избираше труп, с който ще пирува най-богато.
Уил огледа телата едно по едно, но никое не беше на Серафина Пекала, кралицата на клана и добра приятелка на Лира. После си спомни. Тя май че беше отлетяла спешно по някакви свои дела малко преди мръкване.
Значи вероятно бе още жива. Тази мисъл го поободри и момчето се загледа в хоризонта с надеждата да я зърне, но накъдето и да погледнеше, виждаше само синьо небе и остри назъбени скали.
— Къде си? — потърси той ангела.
— До теб — отвърна гласът, — както винаги.
Уил погледна наляво, откъдето идеше звукът, но не видя нищо.
— Значи никой не може да те види. А чуват ли те другите?
— Не и ако говоря шепнешком — заядливо отвърна ангелът.
— Как се казваш? Имате ли имена?
— Имаме. Аз съм Балтамос, а приятелят ми е Барух.
Уил се замисли. Когато избереш един сред многото други пътища, всички останали угасват като свещ, сякаш никога не са съществували. В този миг Уил имаше избор. Но нямаше начин да запази всички възможности, без да се осъди на бездействие. Налагаше се избере един от пътищата.
— Ще слезем — реши той. — Ще идем до онова езеро. Може там да намерим нещо, което да ми свърши работа. Пък и ожаднях. Ще тръгна, а ако объркам пътя, ти ще ми подскажеш.
След няколко минути спускане по каменистия склон без следа от пътека Уил внезапно осъзна, че ръката вече не го боли. Всъщност не се беше сещал за нея, откакто се събуди.
Спря и се загледа в грубото платно, което баща му беше омотал около раната му. Беше зацапано от мехлема, но не се виждаха следи от кръв. След непрекъснатото кървене в продължение на няколко дни това така го изуми, че сърцето му подскочи от радост.
Раздвижи пръсти. Да, раната все още го болеше, но болката вече не беше същата. Нямаше усещането, че животът изтича от вените му. Явно раната беше започнала да зараства. Баща му го беше излекувал. Магията на вещиците не беше успяла, но баща му го беше изцелил.
Уил отново тръгна надолу по склона в по-бодро настроение.
Трябваха му три часа и помощта на ангела, докато стигне до синьото езерце. Устата му беше пресъхнала от жажда, а плащът беше натежал и спарен под палещото слънце. Момчето го свали, но не се почувства по-добре — имаше усещането, че кожата на врата и по голите му ръце ще се свлече от жегата. Пусна плаща и раницата на земята, изтича до езерото и се хвърли по очи на брега, поглъщайки жадно ледената вода. Беше толкова студена, че зъбите и скулите му изтръпнаха.
След като утоли жаждата си, седна и се огледа. Предния ден не беше в състояние да обръща внимание на каквото и да било, но сега му направи впечатление яркосиният цвят на водата и шумоленето на насекомите наоколо.
— Балтамос?
— Тук съм.
— Къде е мъртвецът?
— Зад високата канара от дясната ти страна.
— Има ли наоколо Привидения?
— Не.
Уил вдигна раницата и плаща и се отправи по брега на езерото към скалата, която му беше посочил ангелът.
Зад нея беше разположен малък лагер от пет-шест палатки и няколко угаснали огнища. Момчето се приближи предпазливо — можеше някой да е останал жив и сега да се крие.
Ала в лагера цареше мъртва тишина, чуваше се само жуженето на насекомите. Откъм палатките не долиташе ни звук, а повърхността на езерото беше спокойна и гладка, само там, където беше пил вода, все още се разбягваха кръгове. В краката му шавна нещо зелено и той едва не подскочи от уплаха, но се оказа, че е само малко гущерче.
