Когато стигнаха края на гората, слънцето се беше спуснало ниско, а въздухът беше натежал от цветен прашец. Уил кихна няколко пъти и подплаши някаква птица наблизо, която излетя с крясък от скривалището си.
— Това е първото живо същество, което виждам днес — отбеляза момчето.
— Къде смяташ да пренощуваш? — попита Балтамос. Сега ангелът се виждаше по-ясно сред дългите сенки, хвърлени от дърветата. Изражението му беше мрачно и раздразнено.
— Ще трябва да спра тук някъде — отвърна Уил. — Можеш да ми помогнеш да открия хубаво местенце. Чувам да тече вода. Виж дали не можеш да намериш потока.
Ангелът изчезна. Уил се запрепъва сред туфите от пирен и блатна мирта с мисълта колко хубаво би било, ако се намереше пътечка за уморените му нозе. Трябваше по-скоро да си намери място за почивка, иначе нощта щеше да му отнеме възможността да избира.
— Наляво — обади се Балтамос само на крачка от него. — Има поток и повалено дърво за огъня. Насам…
Уил тръгна след гласа и скоро откри мястото. Бърз поток се провираше между обраслите с мъх камъни и изчезваше в дълбока цепнатина, непрогледно тъмна под надвисналите дървета. Брегът беше обрасъл с трева, която преминаваше постепенно в храсталак и ниски дървета.
Преди да седне да почива, Уил тръгна да събира съчки за огъня и скоро се натъкна на няколко окадени камъка, наредени в кръг. Някой си беше палил огън на това място, но много отдавна. Момчето събра наръч съчки и по-дебели клони, наряза ги с ножа и се опита да ги запали. Никога не му се беше налагало да пали огън и докато това му се удаде, изхаби няколко клечки.
Ангелът го наблюдаваше с израз на търпелива умора.
Огънят се разгоря и Уил се зае с вечерята — две овесени бисквити, малко сушено месо и останалите ментови кейкчета, заедно със студена вода от потока. Балтамос седеше наблизо и мълчеше. Най-сетне момчето се обади:
— Така ли ще ме зяпаш през цялото време? Никъде няма да избягам.
— Чакам Барух. Той скоро ще се върне и тогава няма да ти обръщам внимание, ако така предпочиташ.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
Балтамос се размърда. Явно храната го изкушаваше.
— Е, не казвам, че трябва да седнеш да вечеряш — продължи Уил. — Но ако ти се иска да опиташ, заповядай.
— Това тук какво е? — превзето попита ангелът, като посочи последното кейкче.
— Най-вече захар, предполагам. И мента. Вземи си.
Уил отчупи парченце и му го подаде. Балтамос се наведе и го подуши, после посегна и го взе от ръката на момчето. Пръстите му бяха прозрачни и хладни.
— Мисля, че това ще ме подкрепи — каза той. — Едно парченце ми стига, благодаря.
Ангелът седна и тихичко загриза парчето кейк. Уил установи, че когато го гледа с периферното си зрение, го вижда далеч по-добре.
— Къде е Барух? — попита момчето. — Има ли връзка помежду ви?
— Усещам, че е наблизо. Съвсем скоро ще е тук. Когато се върне, ще си поговорим. Говоренето е най- хубаво.
Само десетина минути по-късно се чу тих плясък на крила и Балтамос нетърпеливо се изправи. След миг двата ангела се прегръщаха, а Уил, който ги наблюдаваше през пламъците, видя колко са привързани един към друг. Беше дори повече от привързаност — страстна обич.
Барух седна до приятеля си, а Уил стъкна огъня, та да може димът да минава встрани от тях. И тогава за пръв път ги видя ясно. Балтамос беше по-строен. Тесните му крила бяха прибрани изящно на гърба. Изражението му беше чудата смесица от високомерие и гореща симпатия, сякаш беше готов да обича всичко и всички, стига да можеше да забрави за недостатъците им. Ясно беше обаче, че поне у Барух не вижда никакви недостатъци. Барух изглеждаше и беше по-млад, с по-могъщо телосложение. Крилата му бяха снежнобели и по-масивни. И по природа явно беше по-простодушен, защото гледаше Балтамос отдолу нагоре, сякаш виждаше у него източника на цялата мъдрост и радост на света. Уил беше заинтригуван и трогнат от тази необикновена обич.
— Откри ли къде е Лира? — попита той нетърпеливо.
— Да — отвърна Барух. — В една долина много високо в Хималаите, недалеч от един глетчер, където ледът превръща светлината в дъги. Ще ти нарисувам карта на мястото, та да не сбъркаш. Момичето лежи в пещера сред гората, приспано от жената.
— Приспана ли е? И жената е сама? Няма ли войници?
— Не, сама е и се крие.
— Лира невредима ли е?
— Да, просто спи и сънува. Нека да ти покажа къде са.
С бледия си пръст Барух начерта груба скица на земята до огъня. Уил извади бележника си и я прекопира точно. На нея се виждаше ледник с чудата нагъната форма, който пълзеше надолу между три почти еднакви планински върха.
— Ето тук е — посочи ангелът. — Долината с пещерата е от лявата страна на глетчера. През нея тече река от разтопен сняг. Това тук е горната й част…
Той нарисува нова карта и Уил прекопира и нея, после и третата. Всеки път се приближаваше все повече до целта, докато накрая почувства, че може да намери пътя и с вързани очи — стига да успееше да прекоси тези четири или пет хиляди мили между тундрата и планините. Ножът беше незаменим, когато трябваше да се отвори прозорец между световете, но не можеше да преодолява разстоянията.
— Близо до ледника има светилище — завърши Барух. — С червени копринени знамена, разкъсани от вятъра. Едно момиченце носи храна в пещерата. Селяните си мислят, че жената е светица, която ще им донесе благодат, ако се грижат за нуждите й.
— Виж ти! — изненада се Уил. — И се крие… Ето това не разбирам. Крие се от Църквата?
— Така изглежда.
Уил грижливо нави картите и ги остави настрана. Беше сложл канчето на камъните на огнището, за да стопли вода, и сега изсипа вътре малко кафе, разбърка го с една пръчка и уви ръката си в носна кърпичка, преди да хване дръжката.
В огъня изпука главня. В мрака изписка нощна птица.
Внезапно, без всякаква причина, ангелите обърнаха глави в една и съща посока. Уил проследи погледа им, но не видя нищо. Беше виждал котката си да го прави — да вдига глава, стресната в съня си, и да наостря уши, сякаш някой или нещо невидимо прекосява стаята. Спомни си, че тогава го полазваха тръпки. Същото стана сега.
— Угаси огъня! — прошепна Балтамос.
Уил загреба шепа пръст със здравата си ръка и я изсипа върху пламъците. Почти в същия миг студът го прониза до кости. Разтреперан, той се загърна в плаща и вдигна поглед.
Този път имаше какво да види — над облиците сияеше нещо, което не беше луната.
— Колесницата? — промълви Барух. — Как е възможно?
— Какво има? — прошепна Уил.
Барух се наведе към него и отвърна шепнешком:
— Те знаят, че сме тук. Открили са ни. Вземи ножа си, Уил, и…
Още недоизрекъл, от небето стремително се спусна нещо, което се стовари върху Балтамос. Само след част от секундата Барух вече се беше нахвърлил върху нападателя, а другият ангел се гърчеше в отчаян опит да освободи крилата си. Трите полуневидими създания се блъскаха и се мятаха безмълвно като оси, уловени в паяжина. До слуха на Уил стигаше само пукот на строшени вейки и шумолене на листа.
Не можеше да използва ножа — прекалено стремителни бяха движенията им. Той бързо измъкна електрическото фенерче от раницата и го насочи към тях.
Никой не очакваше подобно нещо. Нападателят изпляска с крила, Балтамос закри очите си с ръка и само Барух запази достатъчно самообладание и не трепна. Сега Уил успя да разгледа и тайнствения враг. Още един ангел, много по-едър и силен от другите двама. Барух беше запушил устата му с ръка.
