— Уил! — извика Балтамос. — Ножът… отвори прозорец!
В същия миг нападателят се изтръгна от ръцете на Барух и изрева:
— Наместнико! Открих ги!
От вика му ушите на Уил писнаха. Никога не беше чувал подобен глас. Ангелът щеше да излети, но Уил захвърли фенерчето и скочи към него. Беше убил скален призрак, но да използва ножа срещу същество, което толкова приличаше на него самия, беше далеч по-трудно. Въпреки това сграбчи големите пляскащи крила и замахна с ножа към перата — веднъж, втори път… Въздухът се изпълни с вихър от бели снежинки. Уил нито за миг не забравяше думите на Балтамос: „Ти имаш истинска плът, каквато ние нямаме.“ Хората бяха по-силни от ангелите и ставащото сега го доказваше — той държеше ангела и не му позволяваше да се изтръгне и да излети.
Нападателят продължаваше да крещи с глас, от който главата на Уил се цепеше:
— Наместнико! Насам, насам!
Уил хвърли бегъл поглед нагоре и успя да зърне как облаците се кълбят и се вихрят, а онзи блясък, който не приличаше на нищо видяно досега, ставаше все по-силен, сякаш самите облаци се зареждат с енергия и излъчваха светлина като плазма.
— Уил! — извика Балтамос. — Отдръпни се и отвори прозореца, преди да е дошъл…
Ангелът обаче се мяташе и се бореше, докато успя най-сетне да освободи едното си крило и да се надигне, и Уил трябваше или да увисне на него, или да го пусне. Барух се втурна да му помогне и започна да извива главата на чуждия ангел назад.
— Не! — изкрещя Балтамос. — Не, не!
На свой ред се хвърли към Уил и започна да разтърсва ръцете и раменете му. В това време нападателят се мъчеше да извика, но Барух продължаваше да притиска устата му. Някъде отгоре долетя дълбок тътен, който им напомни за мощно динамо, твърде нисък, за да го чуят, но толкова разтърсващ, че прониза Уил до костите и накара всеки атом в тялото му да завибрира.
— Той идва! — изрече почти през сълзи Балтамос и Уил усети как част от страха му се предава и на него. — Моля те, Уил, моля те…
Момчето вдигна поглед.
Облаците се разделиха и през зейналата пролука надолу се устреми тъмен силует, отначало малък, после все по-едър и страховит. Насочи се право към тях и Уил усети струящата от него злоба. Беше сигурен, че вижда очите му и в тях се чете омраза.
— Уил, трябва! — настойчиво изрече Барух.
Момчето се изправи и понечи да каже: „Дръжте го здраво!“, но в същия миг ангелът се свлече на земята и за секунди се изпари, стопи се като мъгла. Уил се озърна. Зави му се свят и се почувства като глупак.
— Убих ли го? — попита разтреперан.
— Трябваше — каза Барух. — А сега…
— Гадно ми е! — отчаяно извика Уил. — Мразя, мразя да убивам! Кога ще свърши това най-сетне?
— Трябва да тръгваме — промълви едва чуто Балтамос. — Бързо, Уил… Бързо… моля те…
И двата ангела бяха уплашени до смърт.
Уил опипа въздуха с върха на ножа. Всеки друг свят, само не и този. Направи бърз разрез и погледна нагоре. Онзи нов ангел беше само на крачки от тях и лицето му беше ужасяващо. За секунда или две момчето усети как го пронизват и опипват търсещите пипала на нечий огромен, брутален и безмилостен интелект, проникващ до дъното на съзнанието му.
Освен това нападателят имаше копие и ръката му се вдигна за удар…
Беше му нужен само миг, за да спре полета си и да замахне, но той беше достатъчен за Уил да се шмугне през пролуката след Балтамос и Барух и да затвори прозореца след себе си. Пръстите на момчето съединяваха последния сантиметър, когато го облъхна силна струя въздух. Това беше копието, което би го пронизало в онзи, другия свят, но тук той беше в безопасност.
Стояха на песъчлив бряг, посребрен от лунната светлина. Навътре в сушата растяха дървета, наподобяващи папрати, а край самия бряг се нижеха, докъдето поглед стига ниски вълнисти дюни. Беше горещо и задушно.
— Кой беше този? — попита Уил разтреперан.
— Метатрон — отвърна Балтамос. — Трябваше…
— Метатрон? — повтори момчето. — Кой е той? И защо ни нападна? Само не ме лъжете!
— Трябва да му кажем — обърна се Барух към другаря си. — Чудя се, че още не си го направил.
— Да, трябваше — съгласи се Балтамос. — Но му бях ядосан, пък и се притеснявах за теб.
— Тогава ми кажете сега — нареди Уил. — И запомнете, няма смисъл да ми казвате какво трябва да правя. Не ме интересува. Интересуват ме само Лира и майка ми. И това — обърна се той към Балтамос — е смисълът на всичките ми метафизични упражнения, както ти се изразяваш.
— Мисля, че трябва да ти кажем всичко, което знаем — каза Барух. — Уил, тъкмо затова те търсехме и искахме да те отведем при лорд Азриел. Открихме една тайна за небесното царство — за света на Всемогъщия — и трябва да я споделим с него. Тук на сигурно място ли сме? — Той се озърна. — Не може ли да се проникне отвън?
— Това е друг свят. Друга вселена.
Пясъкът под краката им беше мек и топъл, а дюната сякаш ги мамеше да се приближат. На лунната светлина брегът се простираше пуст и безлюден.
— Хайде, кажете ми — подкани ги Уил. — Разкажете ми за Метатрон и за тайната. Защо онзи ангел го нарече „наместник“? И какво ще рече „Всемогъщия“? Бог ли?
Той се отпусна на пясъка, а двата ангела, по-различими отвсякога, седнаха до него.
Балтамос тихо изрече:
— Всемогъщият, Бог, Създателят, Спасителят, Яхве, Ел, Адонай Царят, Отецът, Висшият съдник — всички тези имена той си е дал сам. Никога не е бил създател. Ангел е като нас — вярно, първия сред ангелите, най-могъщият, но също като нас е създаден от Прах, а Прах е само едно от имената на онова, което се случва, когато материята започне да се осъзнава. Материята обича материя. Тя иска да разбере повече за себе си и така се образува Прахът. Първите ангели са се зародили от Праха, а Всемогъщият най- напред. Той казал на онези след него, че ги е създал, но това е лъжа. Една от дошлите по-късно била по- мъдра от него и открила истината, затова той я прогонил. Ние служим на нея. А Всемогъщият управлява своето царство и Метатрон е негов наместник. Колкото до онова, което открихме в Облачната планина, него не можем да ти кажем. Дадохме си дума, че пръв за него ще чуе лорд Азриел.
— Съобщете ми тогава онова, което мога да чуя. Не ме дръжте на тъмно.
— Ние открихме пътя към Облачната планина — започна Барух, но се сепна. — Извинявай, ние използваме тези имена както ни падне. Понякога й казват Колесницата. Тя не стои на едно място, а постоянно се движи. Но където и да отиде, там е сърцето на неговото царство, крепостта му, палатът му. Когато Всемогъщият бил млад тя не била заобиколена от облаци, но с времето той все повече се забулвал с тях. От хиляди години никой не е виждал върха, затова цитаделата му започнала да се нарича Облачната планина.
— И какво открихте там?
— Всемогъщият живее в покоите си в сърцето на планината. Е можахме да се приближим, макар че го видяхме. Силата му…
— Голяма част от властта му е преминала в ръцете на Метатрон — намеси се Балтамос. — Видя го как изглежда. Веднъж успяхме да му избягаме, но сега ни вижда за втори път и, което е по-лошото, видя и теб, а също и ножа. Казах ти…
— Балтамос — нежно го прекъсна Барух, — недей да го мъмриш. Ние имаме нужда от помощта му, пък и не можем да го упрекваме, че не е знаел нещо, което на нас самите ни отне много време да открием…
Балтамос сведе поглед.
— Значи няма да ми доверите тази ваша тайна? — попита Уил. Добре. Тогава ми кажете: какво става, след като умрем?
Балтамос слисан вдигна поглед към него.
— Има свят на мъртвите — обясни Барух. — Никой не знае къде е и какво става там. И трябва да
