Александър Пушкин
Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци
Цар с царица се сбогувал,
в път далечен отпътувал.
И царицата сама
чакала го у дома.
От зори до нощ дълбока
гледала в степта широка,
заболели я очи
все да гледа и мълчи:
милия й все го няма!
Вижда: буря вей голяма,
по земята, чист и бял,
чуден сняг е навалял.
Девет месеца без спира
към полята тя се взира.
И на Коледа в нощта
дъщеря родила тя.
В ранно утро, жив оплакан,
идва гостът дългочакан,
отдалече с бляскав дар
върнал се бащата цар.
Щом отблизо го видяла,
тя от радост занемяла,
не понесла радостта
и умряла сутринта.
Жалил царят безутешен.
Но какво? И той бил грешен —
след година в таз страна
взел си друга за жена…
Вярно: млада, хубавица
била новата царица —
стройна, бяла, с кръшен стан,
с ум, за всичко обигран;
но била тя горделива,
своенравна и ревнива.
В дар й дадено било
огледалце, що могло
и самичко да приказва,
само истина да казва.
С него тя била добра,
весела като зора.
В час, когато се гласяла,
шеговито му мълвяла:
„Огледалце, я кажи,
огледалце, доложи:
аз нали съм най-красива,
бяла, румена, игрива?“
То шептяло: „Няма спор;
като тебе в царски двор
друга не се е родила
бяла, румена и мила.“
И царицата се смей,
кърши рамене и пей,
весело очи повдига,
пръсти кърши, хитро мига,
кръшно потанцува, спре,
в огледалцето се взре.
А пък малката царкиня
от година на година
расла в царския палат,
разцъфтяла като цвят.
С черни вежди, белолика,
стройна като трепетлика.
Взел по нея да копней
синът царски Елисей.
Сват пристигнал във палата,
царят зестра дал богата:
седем чудни градове,
сто и двайсет домове.
Час за сбогом наближава.
А царицата тогава
с огледалцето в дома
разговаряла сама:
„Аз нали съм най-красива,
бяла, румена, игрива?“
То й рекло: „В този двор
хубава си, няма спор,
но царкинята сгодена
по е бяла и червена.“
Разгневената царица
тъй замахнала с ръчица,
че ударила с юмрук
огледалцето напук:
„Ах, предателско стъкло!
Лъжеш и ми мислиш зло.
С мен ли тя ще се сравнява?
Ах глупачката такава!
Виж я — дребна, бяла — сняг!
Майка й на тоя праг
била с бременна снага,
само гледала в снега.
Но кажи: по красота
надминава ли ме тя?
Аз, признай, съм най-красива.
Вредом в царството щастливо
няма друга като мен.“
