Кристофър Прист
Глава и ръка
Онази сутрин се разхождахме в парка, както обикновено. Побелялата от нощния скреж трева хрупаше под ходилата ни. Небето над главите беше чисто, по пътя лежаха дълги сини сенки. Подир тях се точеше шлейф от па̀ра. Тишина и покой, бяхме само двамата.
Сутрешните разходки са отдавна познат маршрут, затова когато стигнахме до края на пътеката, натиснах с все сила ръкохватките и се опитах да обърна инвалидната количка. Със седналия в нея стопанин тежеше доста и ми бе трудно, макар да не съм хилав.
Него ден настроението му не беше блестящо. Преди да тръгнем твърдо заяви, че трябва да го заведа до изоставения летен кантон, но като видя моите усилия да вдигна количката, енергично поклати глава.
— Не, Едуард. — Беше нервен. — Ще тръгнем към езерото, искам да видя лебедите.
— Разбира се, сър — и продължихме по стария път. Чаках го да каже още нещо. Резките и остри фрази след няколко минути обикновено се заменяха с по-спокойни забележки. Отношенията ни бяха чисто делови, но споменът за годините, прекарани заедно, бяха оставили следи върху поведението и постъпките ни. Връстници сме, от една и съща социална среда, но кариерата му силно промениха и нас, и отношенията ни.
Чаках. Накрая сс извърна и произнесе:
— Днес паркът е прекрасен. Някой ден, преди да са дошли горещините, трябва да се разходим заедно с Елизабет. Виж дърветата, черни, вцепенени…
— Да, сър.
Когато купи имота, първо изсече всички вечнозелени дървета, а другите напръска с някаква гадост, за да спре растежа им, но с времето те отново се раззелениха и го принудиха да не излиза през лятото навън, да живее при затворени прозорци и спуснати щори. Чак наесен се връщаше към разходките на свеж въздух и гледаше с възторг как падат оранжеви и кафяви листа.
Стигнахме до езерото. Паркът е на хълма до него, домът — на самия връх. Огледах се и видях бързащата към нас Елизабет, полите на кафявата й рокля се влачеха по мократа трева. Знаех, че Тед не може да я види, затова премълчах.
Спряхме се на брега. През нощта езерото се бе покрило с тънка коричка лед.
— Лебедите. Едуард. Къде са?
Обърна глава и докосна с устни един от бутоните, батериите задействаха силовите предавки и облегалката бавно се вдигна нагоре. Въртеше глава наляво и надясно. Лицето му изразяваше крайно недоволство.
— Ласкен, намери гнездата им. Днес трябва да видя лебедите.
— Ледът, сър. Вероятно това ги е принудило да напуснат езерото.
Чух шумолене на коприна и се обърнах. Елизабет бе съвсем близо, размахваше някакъв плик и ме гледаше въпросително. Мълчаливо кимнах: да, точно този. Бледа усмивка освети лицето й, но само за миг. Хазяинът още не знаеше, че тя е тук. Нямаше ушни раковини и възприемаше звуците размито.
Елизабет величествено (Тед много харесваше това) застана пред него. Изглежда нейната поява никак не го изненада.
— Писмо за теб, Тед.
— По-късно — отвърна той. — Едуард ще се оправи, сега нямам време.
— Мисля, че е от Гастон.
— Тогава чети.
Рязко отметна глава назад, давайки да разбера, че трябва да се махам. Отидох до място, където не можеше да ме види. Елизабет се наведе и го целуна.
— Тед, моля те, не го прави, каквото и да става.
— Чети.
Тя разкъса плика с нокътя на показалеца и измъкна сгънат на три тънък хартиен лист. Знаех съдържанието на писмото. Гастон вече ми го бе продиктувал по телефона. Уговорихме подробностите. Бе невъзможно да се иска по-висока цена, дори за Тед; имаше трудности с телевизията, усложнения с френското правителство…
Писмото на Гастон бе кратко. Ставаше дума за огромната популярност на Тед и за това, че театър „Алхамбра“ дава осем милиона франка за още едно участие. Слушах гласа на Елизабет и се възхищавах на спокойствието й. Беше ме предупредила, че прочитането на писмото ще я натовари.
Когато свърши, Тед я помоли да го прочете още веднъж. Тя изпълни молбата му, остави разгърнатото писмо на коленете му, докосна лицето му с устни и тръгна към къщата. Като мина край мен, нежно ме докосна с длан. Няколко секунди се любувах на стройната й фигура, озарена от слънчев ореол, разветите от вятъра пищни коси…
— Ласкен! Ласкен!
Приближих се.
— Виж.
Прочетох писмото и казах:
— Веднага ще отговоря на Гастон. И дума не може да става.
— Не, не. Трябва да премисля всичко. Винаги трябва да премисляме всичко. Залогът е твърде голям.
— Невъзможно е — настоях на своето. — Никакви участия повече.
— Мога. — За пръв път го чувах да говори толкова тихо. — Само трябва да се намери начин.
На няколко метра от нас, сред тръстиките, видях птица: явно объркана, опитваше се да крачи по леда. Взех една от дългите пръчки, окачени на облегалката, и започнах да удрям по храстите. Шумът я изплаши и излетя.
— Ето, виждаш ли. Ако има мъничко истинска вода, лебедите може би ще се върнат. — Беше възбуден. — Театър „Алхамбра“! И какво ще правим?
— Ще поговоря с адвоката ти. Това, което театърът ти предлага, е направо безумие. Прекрасно знаят, че не можеш да се върнеш.
— Да, но осем милиона франка!
— Веднъж рече, че за теб парите нямат значение.
— Не, не е за парите и не е заради публиката. Всичко наведнъж… — и млъкна.
Останахме на брега, докато слънцето се вдигна високо. Пастелните цветове на парка, тишината и покоят ме ободриха. Бяха някаква противоотрова срещу този дом, който ме угнетяваше от първия ден. Само мимолетната прелест на утрото можеше да събуди нещо в мен.
Стопанинът млъкна, върна облегалката в хоризонтално положение и затвори очи. Но знаех, че не спи.
Оставих го и поех покрай брега. Измъчваше ме един въпрос: ще отхвърли ли предложението на театъра? Ако го направи, ще провали едно грандиозно представление. Времето бе избрано съвсем точно, не бяха го виждали четири и половина години, публиката очакваше, подготвена от телевизията и печата: критиците хулеха многобройните подражатели и искаха завръщането на майстора.
Всичко това не убягваше от вниманието на Тед. Има само един Тед Албърн, само той може да стигне толкова далеч. Няма равен. Остава само съгласието му.
От количката се чу електрическият клаксон и се върнах.
— Трябва да видя Елизабет.
— Знаеш какво ще каже.
— Да, но трябва да поговорим.
Обърнах количката. Започваше мъчителното изкачване нагоре. Едва бяхме поели, и видях в далечината бели птици. Летяха насреща. Надявах се, че Тед няма да ги забележи.
В гората пак започна да върти глава. Дърветата бяха напъпили, до седмица ще се нагиздят с листа, но той гледаше само голите черни клонаци.
В дома го преместих на другата количка, моторизираната. Остатъка от деня прекара с Елизабет: успях да
