промяна.
— Може би е по-добре да си вървя, сър?
— Съвсем не! Съвсем не!
Сър Уилям хвана здраво кутията и с бързи стъпки излезе от стаята. Зад него вратата шумно се хлопна.
Погледнах Амелия и тя ми се усмихна, с което атмосферата в стаята веднага се разведри.
— Ще се върне ли? — попитах я аз.
— Не вярвам. Последния път, когато го видях да се държи така, той се затвори в лабораторията си в продължение на четири дни и освен мисис Уотчетс никой не го видя.
II
Амелия повика Хилиър и прислужникът запали лампите в стаята. Макар незалязло още, слънцето се бе скрило зад дърветата пред къщата и в стаята пролазваха сенки. Мисис Уотчетс влезе да прибере чашите и подноса. Чак тогава разбрах, че съм изпил само половината от чая си и на бърза ръка изгълтах останалото. Бях ожаднял от разходката с велосипеди.
Щом останахме сами, попитах:
— Той луд ли е?
Амелия се беше заслушала в нещо и не отговори, само ми даде знак да мълча… Само пет секунди по- късно вратата рязко се отвори и на прага се появи сър Уилям с връхно палто в ръка.
— Амелия, отивам в Лондон. Хилиър ще ме закара с файтона.
— Ще се върнете ли за вечеря?
— Не… ще остана там цялата вечер. Тази нощ ще спя в клуба.
Сетне се обърна към мен с думите:
— В разговора ми с вас, Търнбул, най-неочаквано се роди една идея. Благодаря ви, сър.
Сър Уилям напусна стаята също така стремително, както бе връхлетял и скоро чухме гласа му в хола. След няколко минути по покритата с чакъл алея отвън се разнесе шумът от приближаването на файтон.
Амелия отиде до прозореца и остана да гледа навън, докато прислужникът подкара коня надолу по алеята, след което се върна на мястото си.
— Не, сър Уилям не е луд — каза тя.
— Но той се държи като душевно болен.
— Вероятно отстрани изглежда така. Убедена съм, че той е гений; а не виждам голяма разлика между двете.
— Разбирате ли неговата теория?
— До голяма степен. Това, че за вас е непонятна, не е свързано с умствените ви възможности. Тя до такава степен е ясна на сър Уилям, че когато я обяснява другиму, той неволно пропуска много от фактите. Още повече той не ви познава, а рядко е спокоен, когато не го заобикалят познати нему хора. Сър Уилям има няколко приятели в Линиън, неговия клуб в Лондон, и те са единствените хора, които са го виждали да се държи естествено и спокойно.
— В такъв случай може би не биваше да го принуждавам да говори.
— Не, той е напълно завладян от идеята си; ако не бяхте проявил интерес, той сам щеше да ви разкаже за нея. Всички около него трябва да минат през това. Дори мисис Уотчетс е изслушвала два пъти теорията му.
— Тя разбира ли я?
— Мисля, че не — каза Амелия и се усмихна.
— Значи не мога да очаквам някакви разяснения от нея. Ще трябва вие да ми обясните.
— Надали ще мога да ви помогна много. Сър Уилям е построил Машина на времето. Изпитвал я е няколко пъти и на един-два от сеансите присъствах и аз — резултатите са убедителни. Сър Уилям все още нищо не е казал, но подозирам, че има намерение да предприеме пътешествие в бъдещето.
Усмихнах се леко, но побързах да прикрия устата си с ръка.
— Сър Уилям е съвършено сериозен — каза Амелия.
— Да… само че не мога да си представя как човек с неговия ръст ще се побере в толкова малко устройство.
— Това, което видяхте, е само работен модел. Той има и изцяло изработена версия. — Неочаквано тя се засмя. — Да не би да помислихте, че говоря за модела, който той ви показа?
Когато се смееше, Амелия изглеждаше още по-красива и не съжалих ни най-малко, че не съм разбрал добре.
— Голяма или малка, не мога да повярвам, че съществуването на подобна машина е възможно — обадих се аз.
— Тогава ще се уверите сам. Тя е само на дванадесетина ярда от стола, на който седите.
Веднага скочих на крака:
— Къде е?
— В лабораторията на сър Уилям. — По всичко личеше, че Амелия се беше заразила от моя ентусиазъм, защото скочи живо от мястото си. — Елате!
III
Излязохме от стаята за пушене през вратата, която сър Уилям беше използувал преди малко, и тръгнахме по коридор, водещ до очевидно съвсем наскоро поставена врата. Зад нея се намираше лабораторията, която, едва сега разбрах, беше остъклената пристройка, издигната между двете крила на къщата.
Не знам какво съм очаквал да видя вътре, но първото ми впечатление беше, че твърде много прилича на шлосерския цех в един машиностроителен завод, който някога бях посетил.
По продължение на едната страна на тавана беше закрепена ос, която посредством няколко предавателни ремъци осигуряваше движещата сила за множеството съоръжения, наредени край голям плот под нея. Сред тях можах да различа стругове, фрезмашина, ковашка преса, щамповъчна преса, ацетиленово съоръжение за заваряване, две големи менгемета и множество инструменти, разхвърляни навсякъде. Подът беше покрит със стружки, а на много места из лабораторията имаше купчини изрязани или струговани метални парчета, които като че не бяха свършили работа и лежаха захвърлени.
— Голяма част от работата по Машината сър Уилям върши сам — обади се Амелия, — но понякога се налага да поръча изработването на някои от детайлите навън. Когато ви срещнах в Скиптън, бях изпратена по една подобна поръчка.
— Къде е Машината на времето? — попитах я аз.
— Тя е до вас.
Изведнъж с изненада осъзнах, че отделните парчета в купчината, която в началото бях взел за изхвърлени части, в същност са свързани по някакъв определен начин. Едва сега забелязах, че съществува някакво сходство с модела, който сър Уилям ми беше показал, но докато той притежаваше съвършенството на всеки миниатюрен предмет, конструкцията, която виждах пред себе си, беше много по-груба.
Когато се приближих съвсем и се наведох да разгледам устройството по-отблизо, забелязах, че всички детайли бяха струговани и лъщяха като нови.
Машината на времето беше дълга около седем или осем стъпки, и четири-пет стъпки широка. В най- високата си точка беше на шест стъпки от пода; но тъй като конструкцията беше изключително функционална, възможно е описанието на размерите й да подведе. По дължина в по-голямата си част Машината на времето не беше по-висока от три стъпки и имаше вид на скелетна метална рамка.
Всичките движещи се части се виждаха… именно тук описанието ми по необходимост става неясно. Онова, което виждах, беше пак онази загадъчна материя, която бях видял по-рано на велосипедите на сър Уилям и в летящата му машина: с други думи повечето от онова, което човек можеше да види, оставаше неразгадаемо, поради мамещата очите, рефлектираща кристалоподобна материя. Вътре се преплитаха хиляди тънки жички и пръчки и колкото и да се взирах в механизма от различни посоки и ъгли, нищо не
