разбирах.
По-ясно ми беше разположението на лостовете за управление.
Към края на едната от рамките се намираше покрита с кожа седалка, извита като конско седло. Около нея бяха наредени множество пръчки, лостове и циферблати.
По всичко личеше, че главният лост за управление беше онзи, който видях инсталиран точно пред седлото. На върха му беше поставено, и да призная, като че съвсем не на място, велосипедно кормило. Предположих, че това дава възможност на управляващия да улови лоста с две ръце. От двете му страни бяха прикрепени десетки второстепенни лостове, всеки от които беше на собствено шарнирно прикрепване, но така, че щом главният лост бъде задвижен, и другите да могат да се включат.
Дълбоко заинтригуван, почти бях забравил за Амелия, но тя сама се обади и дори ме стресна.
— Сериозна работа, нали?
— За колко време построи сър Уилям това? — попитах я аз.
— За около две години. Но пипнете я, Едуард… вижте колко е солидна.
— Не смея — отвърнах аз. — Няма да зная какво да правя.
— Хванете един от тези лостове. Напълно безопасно е.
Тя хвана ръката ми и я сложи върху един от месинговите пръти на металната рамка. Улових предпазливо метала… и веднага се дръпнах, защото, щом пръстите ми обгърнаха металния прът, цялата машина видимо и с шум се разтресе, сякаш беше живо същество.
— Какво става? — извиках аз.
— Машината на времето е включена на съвсем слаб ход в четвъртото измерение, в което съществува. Тя е реална, но не съществува в света, който познаваме. Трябва да разберете, че тя пътува във времето, докато ние си седим тук.
— Шегувате се… защото, ако тя пътуваше, нямаше да е тук сега.
— Напротив, Едуард. — И тя посочи огромен метален маховик, инсталиран точно пред седлото и съответстващ приблизително на сребърното зъбчато колело, което бях видял в модела на сър Уилям — Върти се. Нали виждате?
— Да, да, виждам — отвърнах аз, приближавайки се към маховика колкото се може по-близо. Колелото се движеше почти незабележимо.
— Ако не се върти, Машината ще застане неподвижно във времето. И тогава, както сър Уилям твърди, тя ще изчезне от очите ни и ще остане в миналото, защото самите ние се движим във времето.
— Това значи, че Машината трябва да е непрекъснато включена.
Вечерта беше настъпила неусетно и тайнствен мрак изпълваше лабораторията. Амелия отиде в единия ъгъл и се приближи до някакво друго дяволско изобретение. От него висеше въже, което се увиваше около закрепено встрани колело. С рязко движение тя дръпна въжето. Изведнъж устройството като че се закашля, нещо в него запращя, колелото започна да се върти все по-бързо и по-бързо и след малко от осем, окачени на металната мрежа на тавана кълба заструи силна светлина.
Амелия вдигна очи към часовника на стената, който показваше шест и двадесет и пет.
— След половин час ще стане време за вечеря — каза тя. — Смятате ли, че кратка разходка в градината преди вечеря ще ви достави удоволствие?
С усилие откъснах очи от чудноватите изобретения на сър Уилям.
Машината на времето може бавно да се движи в бъдещето, но Амелия беше здраво стъпила в настоящето. Не се движеше на бавен ход и за нищо на света не беше същество от миналото или бъдещето.
— Ще се облегнете ли на ръката ми? — попитах аз, съзнавайки, че скоро престоят ми в Ричмънд ще свърши.
Тя плъзна ръка под лакътя ми и преминавайки край Машината на времето и електрогенератора през вратата в отдалечения ъгъл на лабораторията, излязохме вън в осветената с бледа светлина градина. Само веднъж погледнах назад към струящото през остъклените стени на лабораторията ярко сияние на електрическите лампи.
Глава пета
В бъдещето!
I
Проверил бях, че последният влак за Лондон тръгва от Ричмънд в 10 ч. 30 и знаех, че за да го хвана, трябва да си тръгна в 10. И въпреки това към 8 ч. 30 нямах никакво настроение да мисля за прибиране у дома. Нещо повече, перспективата да се върна на работа следващия ден ме караше да се изпълвам с черен песимизъм. Причината за това беше краят на вечерята, по време на която сервираха силно, сухо вино, а с преместването от столовата в полутъмната, предполагаща интимност гостна стая, с плъзналото по жилите ми съдържание на чаша и половина портвайн, който ни поднесоха след вечеря, с нежния аромат на парфюма на Амелия, който разстройваше сетивата ми, ме завладяха силно объркващи мисли.
Амелия беше не по-малко опиянена от мен и си помислих, че тя надали е забелязала промяната в настроението ми. До този момент се чувствах неловко в нейно присъствие. Отчасти това се дължеше на твърде малкия ми опит в общуването с млади момичета, а от всички, които познавах, Амелия ми се струваше най-необикновеното. Бях започнал да свиквам вече с непринудените й обноски и с атмосферата на еманципираност, която тя налагаше, но онова, което до този момент не бях разбрал, беше, че съвсем не навреме, сляпо и безнадеждно съм се влюбил в нея.
Във виното е истината и макар че можех да овладея напиращите в мен чувства, а пък и не се чувствах достатъчно подготвен да заявя тържествено своята любов, разговорът непрекъснато се въртеше около лични въпроси.
Малко след девет и половина разбрах, че не мога да отлагам повече — до тръгването ми оставаше само половин час, а тъй като не знаех кога и как мога да я видя отново, усетих, че е настъпил моментът, когато по категоричен начин трябваше да обясня, че тя за мен е вече нещо много повече от приятен събеседник.
Налях си щедра порция портвайн, след което, все още незнаещ какво точно ще кажа, извадих часовника от джоба на жилетката си:
— Скъпа моя Амелия — започнах аз. — Виждам, че е десет без двайсет и пет, а в десет трябва да си тръгна, но преди това искам да ви кажа нещо.
— Но защо трябва да тръгвате? — прекъсна ме тя и мислите ми мигновено се разпиляха.
— Трябва да хвана влака.
— О, моля ви, не си тръгвайте още!
— Но аз трябва да се прибера в Лондон.
— Хилиър ще ви откара. Ако изпуснете влака, той ще ви откара до Лондон.
— Хилиър вече е в Лондон — напомних й аз.
Амелия се засмя малко невъздържано.
— Бях забравила. Значи, ще трябва да вървите пеш.
— Ето защо трябва да си тръгна в десет.
— Не… Ще кажа на мисис Уотчетс да приготви една стая за вас.
— Амелия, не мога да остана толкова, колкото искам. Утре сутринта трябва да съм на работа.
Тя се наведе към мен и видях как светлината заигра в очите й.
— Тогава сама ще ви закарам до гарата.
— И друга карета ли имате?
— В известен смисъл да. — Тя се изправи рязко и преобърна празната си чаша. — Елате с мен, Едуард, и ще ви закарам до гарата с Машината на времето на сър Уилям.
Тя взе ръцете ми в своята и почти ме завлече до вратата. Засмяхме се. Трудно ми е да опиша сега какво се случи тогава, защото опиянението от алкохола, колкото и слабо да е, пречи да се държиш както трябва. За мен лично веселостта на момента бе причина да отстъпя.
Докато тичахме по коридора, казах на Амелия:
— Пътувайки във времето, няма да мога да стигна до гарата.
