— О, да, ще стигнете.
Влязохме в лабораторията и затворихме вратата след себе си. Електрическите лампи не бяха изгасени и под ослепителния им блясък нашето приключение придоби по-различни очертания.
— Амелия — обадих се аз, опитвайки се да я възпра. — Какво смятате да правите?
— Това, което обещах. Ще отидем на гарата.
Изправих се пред нея и взех ръцете й в моите.
— И двамата пийнахме малко повече — започнах аз. — Моля ви, не се подигравайте с мен. Не вярвам да имате намерение да пуснете в действие машината на сър Уилям.
Ръцете й стиснаха моите.
— Не съм толкова пияна, колкото си мислите. Весело ми е, но говоря съвсем сериозно.
— Тогава нека веднага се върнем във всекидневната.
Тя се обърна с гръб към мен и пристъпи до Машината на времето. Улови единия от лостовете и в същия миг Машината се затресе като преди.
— Нали чухте какво каза сър Уилям — каза тя. — Времето и пространството са неделими. Няма нужда да тръгвате след няколко минути. Макар Машината да е конструирана за пътуване в бъдещето, тя може да прекосява и пространствени разстояния. С две думи казано, освен че може да пропътува хиляди години, може да бъде използуване и за по-прозаично пътуване, като например да откараш един приятел до гарата.
— Пак се шегувате — обадих се аз. — Не съм убеден, че Машината може да пътува и във времето.
— Но това вече е доказано.
— Не и пред мен.
Тя ме погледна, лицето й отново беше сериозно.
— Тогава позволете ми да ви покажа.
— Не, Амелия! Би било безразсъдно да пускате Машината в действие!
— Защо, Едуард? Зная какво да направя… Толкова пъти съм наблюдавала сър Уилям да я изпробва.
— Но не сме сигурни, дали Машината е обезопасена!
— Няма никаква опасност.
Безпомощен да променя нещата, само поклатих глава. Амелия се обърна с гръб към Машината и посегна към един от циферблатите. Направи нещо по него и дръпна назад лоста, прикрепен към велосипедното кормило.
В този миг Машината изчезна!
II
— Погледнете часовника на стената, Едуард!
— Какво направихте с Машината? — попитах аз.
— Оставете това… какво показва часовникът?
— Десет без осемнайсет минути.
— Много добре. Точно в десет без шестнайсет минути Машината ще се появи отново.
— Ще се появи откъде? — попитах аз.
— От миналото… или по-точно от настоящето. В момента тя пътува напред във времето до точка на разстояние две минути от момента на тръгването й.
— Но защо изчезна? Къде е тя сега, в този момент?
— В измерението на времето.
Амелия пристъпи и се разходи, размахвайки ръце по мястото, където до преди малко стоеше Машината на времето. Сетне вдигна поглед към часовника.
— Отстъпете назад, Едуард. Машината ще се появи отново на същото място, на което е била и преди.
— В такъв случай вие също трябва да се отстраните.
Дръпнах я за ръката и тя остана близо до мен, само на няколко ярда от мястото, където бе стояла Машината. И двамата не откъсвахме очи от часовника. Стрелката на секундарника бавно се завъртя… и точно четири секунди след десет без шестнайсет Машината се появи на своето място.
— Ето! — заяви Амелия победоносно. — Точно както ви казах.
Седях, вперил тъпо поглед в Машината. Огромното зъбчато колело се въртеше бавно като преди. Амелия отново ме улови за ръката:
— Едуард, сега трябва да се качим на Машината.
— Какво? — възкликнах аз, ужасен от подобна възможност.
— Абсолютно наложително е. Знаете ли, докато изпробваше Машината, сър Уилям вгради в корпуса й устройство, благодарение на което Машината се връща автоматично в момента на отпътуването си. Включва се точно три минути след пристигането й тук и ако не сме на Машината, тя ще бъде завинаги загубена в миналото.
Понамръщих се, но успях да възразя:
— Можете да я изключите.
— Да… но нямам такова намерение. Искам да ви докажа, че Машината не е някаква глупава измишльотина.
— Пак ви казвам, вие сте пияна.
— А пък аз ви казвам, че и вие сте пиян. Хайде!
И преди да мога да я спра. Амелия скочи в Машината, мушна се под медните пръти и седна на седалката. За да може да се качи, се наложи да повдигне полата си няколко инча над глезените и трябва да призная, че за мен тази гледка бе значително по-примамлива от каквото и да било пътешествие във времето.
— Машината ще тръгне след минута. Вие оставате ли?
Не се колебах повече. Приближих се и се покатерих на седалката зад нея. По нареждане на Амелия я улових през кръста и се притиснах о гърба й.
— Гледайте часовника, Едуард — каза тя.
Вперих очи в циферблата. Беше точно десет без тринадесет минути. Стрелката на секундарника стигна чертата на минутата, отмина я, приближи четвъртата секунда след нея.
Там спря да се движи.
Сетне започна да се движи назад… в началото бавно, а после все по-бързо.
— Пътуваме назад във времето — обади се леко задъхана Амелия. — Виждате ли часовника, Едуард?
— Да — отвърнах аз, погълнат изцяло от движението на стрелките. — Виждам го!
Стрелката на секундарника се върна четири минути назад и постепенно намали хода си. Щом стигна четири секунди след десет без осемнайсет, напълно спря. Скоро след това стрелката започна да се движи с нормална скорост.
— Сега отново сме в момента, когато натиснах лоста — каза Амелия. — Вече вярвате ли, че Машината на времето не е измислица?
Продължавах да седя, здраво обгърнал кръста й с ръце във възможно най-интимната поза. Косата й леко докосваше лицето ми и не можех да мисля за нищо друго, освен за нашата близост.
— Покажете ми пак — проговорих аз най на края с единственото желание тази близост да трае вечно. — Отведете ме в бъдещето!
III
— Виждате ли какво правя? — попита ме Амелия. — Тези циферблати могат да бъдат пренастроени във всеки миг. Мога да избера часа, деня и дори годината, в която искаме да пристигнем.
Събудих се от чувствените си мечти и надникнах през рамото й. Тя ми сочеше редица малки циферблати, означени с дните на седмицата, месеците на годината… и няколко други, които отброяваха десетки, стотици и хиляди години.
