за какво да се хвана, защото около мен беше плъзгаво и влажно. Сякаш бях паднал с главата надолу в огромна маса с морски водорасли.
Почувствах, че отново пропадам, и този път отчаян се оставих на волята на съдбата. Сигурно щях да потъна във влажния листак, защото при всяко завъртане главата и лицето ми все повече се покриваха с противната маса наоколо. Сега вече усещах вкуса й — блудкав, воднист, с привкус на желязо.
Някъде наблизо чух тежко дишане.
Извиках:
— Амелия!
Гласът ми прозвуча като хриптящо проскърцване. Веднага се закашлях.
— Едуард? — нейният глас беше писклив и уплашен, след което чух как и тя се закашля. Надали беше на повече от няколко ярда от мен, но не можех да я видя, а и не можех да определя в каква посока е.
— Не сте ли пострадала? — попитах в отговор и отново се закашлях.
— Машината на времето, Едуард. Трябва да се качим… тя ще се върне обратно…
— Къде е тя?
— Тук до мен. Не мога да я стигна, но я докосвам с крака си.
Разбрах, че момичето е вляво от мен и започнах да се придвижвам натам, ровейки из противната каша, пресягайки се с надеждата да се уловя за нещо твърдо.
— Къде сте? — извиках аз, като се опитвах да придам на гласа си по-приличен вид, разбира се, безуспешно.
— Тук съм, Едуард. Движете се по гласа ми.
Чувах я по-ясно, но думите й бяха странно накъсани, сякаш и тя се давеше.
— Плъзнах се… Не мога да намеря Машината на времето… тук някъде е…
Махах отчаяно с ръце из тревите, докато на края я открих. Ръката ми докосна гърдите й и тя веднага я улови.
— Едуард… трябва да намерим Машината!
— Нали казахте, че е тук?
— Тук някъде… до краката ми…
Допълзях до нея и като размахвах ръце във всички посоки, отчаяно търсех Машината. Амелия остана зад гърба ми, усетих, че и тя успя някак да се изправи и приближи до мен. Силно наведени, непрестанно подхлъзвайки се и клатушкайки се, като не спирахме да кашляме и кихаме, треперещи от студа, който ни пронизваше до кости, продължавахме отчаяните си усилия да открием Машината. Никой от нас не искаше да вярва, че шансът ни за оцеляване беше единствено в тези три минути.
Глава шеста
Враждебните земи на бъдещето
I
Усилията ни неизменно ни водеха надолу по склона. След няколко минути усетих здрава почва под краката си. Извиках силно и помогнах на Амелия да се изправи. Продължихме да се движим напред, затруднявани на всяка крачка от усукващите се около краката ни растения. И двамата бяхме мокри до кости, а студеният въздух ни пронизваше.
Най-после се измъкнахме от този растителен капан и се озовахме на неравна камениста почва. Щом се отдалечихме на няколко ярда от растенията, изтощени се отпуснахме на земята. Амелия се тресеше от студ и когато я обгърнах с ръка и приближих до себе си, за да я стопля, не се възпротиви.
— Трябва да намерим някакъв подслон — продумах.
Оглеждах се с надежда да открия сгради, но единственото, което можах да видя на светлината на звездите, беше пустееща земя. Успях да различа само силуета на извисяващите се сякаш на стотина ярда височина растения.
Амелия не отговори, усещах я как все още трепери и се изправих, за да съблека сакото си.
— Моля ви сложете това на раменете си.
— Но вие ще измръзнете.
— Цялата сте мокра, Амелия.
— И двамата сме мокри. Трябва да се раздвижим, за да се стоплим.
— След малко — отвърнах аз и отново седнах до нея. Не свалих сакото си, но го разтворих, така че да мога поне отчасти да я прикрия с него, като обгърнах раменете й с ръка. — Нека първо си поемем въздух.
Амелия се притисна до мен и попита:
— Едуард, къде може да сме кацнали?
— Не мога да определя. Някъде в бъдещето.
— Но защо е толкова студено? Защо така трудно се диша?
Можех само да гадая.
— Сигурно сме някъде много на високо — отвърнах аз. — Вероятно се намираме в планински район.
— Но наоколо е равно.
— Тогава това е някакво плато. Въздухът е разреден поради високата надморска височина.
— Като че ли и аз стигнах до същото заключение — каза Амелия. — Миналото лято бях на екскурзия в Швейцария и на по-високите върхове изпитвахме същите затруднения с дишането.
— Но тук очевидно не е Швейцария.
— Ще трябва да изчакаме до сутринта, за да определим местоположението си — заяви Амелия решително. — Не може наоколо да няма хора.
— Ами ако сме в някоя чужда страна, което е твърде вероятно?
— Зная четири езика, Едуард, и мога да се оправя с още няколко. Трябва само да разберем къде се намира най-близкият град, а там вероятно ще намерим британско представителство.
Въпреки всичко от ума ми не излизаше ужасната картина, която бях видял, макар и за миг през прозореца на лабораторията.
— Сами се уверихме, че през 1903 година имаше война — обадих се аз. — Където и да се намираме сега, в която и година да сме попаднали, интересно дали войната продължава?
— Няма признаци за подобно нещо. Дори да има война, чужденците се ползуват от неприкосновеност. Във всеки по-голям град в света има наше консулство.
При обстоятелствата, в които се намирахме, Амелия ми се стори прекалено оптимистично настроена и аз се опитах да бъда малко по-спокоен. В първия миг, в който разбрах, че сме загубили Машината, бях изпаднал в отчаяние. Така или иначе възможностите ни за щастливо избавление бяха твърде съмнителни, да не кажа почти никакви, и се питах дали Амелия оценява напълно истинската сериозност на положението. Имахме много малко пари и никаква представа за политическите взаимоотношения в света, влошаването на които очевидно бе станало причина за избухването на войната през 1903 г. Нищо чудно да се намирахме на вражеска територия и почти сигурно беше, че щом ни открият, ще ни хвърлят в затвор.
Най-голямата ни грижа сега — да оцелеем до края на нощта — с всеки изминат миг ставаше по- сериозна. За щастие не духаше вятър, но това беше единственото снизхождение, с което съдбата ни удостои. Почвата под краката ни беше твърда, а въздухът, който издишвахме, обвиваше лицата ни като малко облаче.
— Трябва да се движим — обадих се аз. — В противен случай ще се разболеем от пневмония.
Амелия не се възпротиви и с труд се изправихме. Затътрих бавно крака, но вероятно съм бил по-слаб, отколкото си въобразявах, защото почти веднага се спънах. Амелия не беше в по-цветущо състояние от мен — като размахваше ръце около лицето си, тя политна силно назад.
— Чувствам се като замаян — споделих аз и отново усетих, че не ми стига въздух.
— И аз също.
— Не бива да се напрягаме.
Огледах се отчаяно; в този стигийски3 мрак не се виждаше нищо друго, освен издигащият се нагоре силует на очертаната от светлината на звездите стена от растения.
