Усойна и влажна, тя единствена даваше надежда за някакъв, макар и незначителен заслон, което споделих с Амелия. Тя не можеше да предложи нищо по-добро и обгърнали се с ръце, бавно приближихме растенията. На самия край на обраслата площ открихме издатина на почвата, висока около две стъпки. Опипах растенията по нея с ръка. Сториха ми се сухи, а и пръстта под тях не беше така твърда, както на мястото, където бяхме седнали, за да отдъхнем.
Осенен от нова идея, взех един от стръковете и го прекърших. По пръстите ми потече студена течност.
— Растенията изпушат течност, когато ги пречупиш — казах на Амелия и й подадох стъблото. — Ако успеем да се промушим под листата, без да пречупим стъблата им, ще останем сухи.
Седнах на земята и започнах да се придвижвам с краката напред. Така с бавно пълзене скоро се озовах в тъмен, тих тунел от растения. Миг по-късно Амелия ме последва и когато стигна до мен, се отпусна кротко на пръстта.
Не мога да кажа, че да лежиш под листака беше кои знае какво удоволствие, но все пак беше за предпочитане пред откритата равнина. Не мърдахме и с течение на времето, разбира се, се поотпуснахме, а от близостта усетих как телата ни полека-лека се затоплят.
Протегнах ръка към Амелия, която беше на не повече от около шест инча от мен, и сложих ръка на рамото й. Платът на жакета й беше все още влажен, но не беше трудно да разбера, че и тя се е постоплила.
— Елате до мен — обадих се аз. — Не бива да замръзваме пак.
Мушнах ръка под гърба й и я привлякох към себе си. Тя с радост прие идеята и скоро лежахме близо, с лице един към друг.
Мръднах глава и носовете ни се допряха, приближих се още по-близо и целунах устните й.
Амелия веднага отдръпна лицето си от моето.
— Моля да не използувате положението, Едуард.
— Как можете да ме обвинявате в подобно нещо? Трябва да се стоплим.
— Добре, нека правим само това тогава. Не искам да ме целувате.
— Но аз помислих…
— По силата на обстоятелствата сме принудени да сме заедно. Не забравяйте, че почти не се познаваме.
Не знаех да вярвам ли на ушите си. Приятелското отношение на Амелия през миналия ден ми се беше сторило неподлежащо на съмнение потвърждение на собствените ми чувства и въпреки ужасното положение, в което се намирахме, самото й присъствие беше достатъчно, за да възпламени страстите ми. Бях очаквал, че тя ще ми разреши да я целуна, но след категоричния й отказ лежах мълчаливо с наранени чувства, без да знам какво да правя.
След няколко минути Амелия се размърда и ме целуна леко по челото.
— Вие много ми харесвате, Едуард — започна тя. — Това не е ли достатъчно?
— Мислех… е, имах чувството, че вие…
— Нима съм казала или с нещо съм показала, че изпитвам към вас нещо повече от приятелство?
— Е… не.
— Тогава, моля лежете спокойно.
Тя ме обгърна с едната си ръка и ме притисна малко по-силно до себе си. Лежахме така дълго, помръдвайки се само в случаите, когато трябваше да раздвижим някой схванал се мускул. През останалата част от тази дълга нощ успяхме на няколко пъти да заспим за съвсем кратко време.
За наша обща изненада слънцето изгря почти изведнъж. Миг преди това бяхме лежали в тъмен, тих тунел, след което между стъблата на тревите се процеди ярка светлина. Раздвижихме се, обзети от предчувствие, че дълго ще помним този ден.
Изправихме се с труд и докато размърдаме схванатите си крайници, доста често се спъвахме. Замайващо бяло, слънцето едва се беше подало над линията на хоризонта. Небето над нас беше тъмносиньо. По него не се виждаше нито един облак.
Изминали бяхме десетина ярда, когато се обърнахме и погледнахме растителността.
До този миг Амелия ме държеше за ръка, но сега се вкопчи здраво в мен. Аз също зяпнах от удивление — наляво и надясно от нас, докъдето погледът стига, се простираше покрита с треви земя. Границата с необраслата площ беше в общи линии права и само тук-там извиваше навътре или се издаваше навън. На места растенията се бяха струпали и образуваха възвишения, високи двеста и повече стъпки. От преживяното през нощта можехме да се досетим за това, което сега се разкриваше пред нас, но с нищо не можехме да предвидим онова, което ни порази най-силно: нямаше нито стрък, нито лист, нито луковица или израстък, прострял се чудновато на песъчливата пръст, който да не е оцветен в ярко, кървавочервено.
II
Дълго не можехме да откъснем очи от аленочервената стена от растения, неспособни да намерим думи, с които да изразим удивлението си от необичайната гледка.
Най-високата част и особено гребенът на това поле бяха наглед закръглени и гладки. В същност напомняха на хълм с леко вълнообразна форма, в която, ако се вгледаш по-отблизо, ще се увериш, че гладката на пръв поглед повърхност се състои от хиляди, милиони стъбла.
В по-ниската част, там, където бяхме лежали, нещата изглеждаха съвсем иначе. Стъблата бяха млади, поникнали вероятно от семена, разпръснати от възрастните растения. И двамата с Амелия изпитахме страшно неприятно чувство от усещането, че стената неумолимо напредва към нас и се издига все по- високо.
В този момент, макар и отвратени от невероятните, издигащи се като стена растения, забелязахме, че слънчевата светлина има странно въздействие върху тях — от всички страни откъм стената започнаха да долитат дълбоки, сякаш гърлени звуци, последвани от пукот и шум от чупене. Първо се раздвижи едно стъбло, после още няколко… докато постепенно цялата маса от лъскави стъбла и клони се „съживи“ и поде някакъв невиждан танц.
Амелия се вкопчи отново в ръката ми и посочи право пред себе си.
— Вижте, Едуард! — възкликна тя. — Моята чанта е там! Трябва да я вземем!
На около тридесет стъпки навътре сред гладката на пръв поглед повърхност се забелязваше голяма вдлъбнатина. Щом Амелия се отправи нататък, изведнъж осъзнах, че това вероятно е мястото, където Машината на времето ни бе запратила с такава сила.
На няколко стъпки встрани, на върха на едно стъбло, съвършено нелепо висеше чантичката на момичето.
Побързах да настигна Амелия, която, повдигнала пола почти до коленете си, вече беше стигнала до растителната стена.
— Не можете да я стигнете — опитах се да я разубедя аз. — Растенията започват да се събуждат.
Не бях свършил, когато дълго, пълзящо стъбло пролази към нас и капсулата му, пълна със семена, се разпука с гръм, подобен на пистолетен изстрел. Въздухът около растението се изпълни с облак ситни семена.
— Едуард, на всяка цена трябва да си взема чантата.
— Не можете да стигнете до нея!
— Трябва!
— Ще се наложи да се простите с пудрите и кремовете си.
В продължение на един дълъг миг тя ме гледа гневно.
— Там има много повече неща. Пари… манерката с бренди. Много неща.
Тя отчаяно пристъпи към растенията. В същия миг към нея се протегна едно клонче, улови края на полата й и разкъса плата; момичето се олюля и с писък падна на земята.
Приближих бързо, помогнах й да се изправи и да се отдалечи.
— Стойте тук… ще отида аз.
Без повече колебания се „хвърлих“ напред сред стенещите, движещи се стъбла и си запробивах път към мястото, където за последен път бях видял чантата. В началото не беше много трудно. Бързо схванах кои от
