растенията ще издържат тежестта на тялото ми и кои не. Когато стигнах до стъблата, издигащи се над главата ми, започнах да се катеря по тях, на няколко пъти клоните, за които се улавях, се пречупваха в ръцете ми и отгоре ми се изливаше струя течност. Всички растения около мен се движеха; изправяха и махаха клони, като че бяха ръце на възторжена тълпа. Вдигнах очи и на един от извисилите се на повече от двайсет стъпки над главата ми клон видях да се полюшва чантата на Амелия. Бях успял да се покатеря само на три или четири стъпки към нея. Наоколо нямаше нищо друго, което да издържи тежестта ми.
На няколко ярда вдясно от мен се разнесе силен пукот и аз бързо се свих, защото очаквах някой от по- големите стволове наблизо да се е раздвижил… чак тогава забелязах, че тревогата ми е била напразна и шумът идва от плъзгането на чантата от клона, на който беше „кацнала“.
С голямо облекчение изоставих обреченото си на провал катерене и се хвърлих между полюшващите се по-ниски стъбла. Шумът и без това беше оглушителен, но когато близо до ухото ми се разпука друга семенна шушулка, почти оглушах от силния пукот. Единствената ми мисъл сега беше да се добера до чантата на Амелия и да се измъкна колкото се може по-скоро от тези кошмарни растения. Без да ме е грижа вече къде стъпвам, колко стъбла изпочупвам или колко сок се излива върху мен, ожесточено си пробивах път през растенията; грабнах чантата и веднага се върнах обратно.
Амелия седеше на земята и щом стигнах до нея, хвърлих чантата в краката й. Без особени основания много ме беше яд на нея, макар да съзнавах, че това просто е реакция на изпитания преди малко ужас.
Тя ми благодари, а аз се извърнах и втренчих поглед в аленочервената стена от растения. Дори отдалеч се виждаше, че растенията са много по-разбъркани от преди, клони и стъбла стърчаха отвсякъде. Пръстта пред първите стъбла бе порозовяла от току-що наболи млади фиданки. Растенията
Когато се върнах при Амелия, тя бършеше лицето си с малка фланелена кърпа, която бе извадила от чантата.
— Вие допущате, че сме все още в северното полукълбо, така ли?
— Разбира се. За ваше сведение, Едуард, вече отгатнах къде сме. Тук е толкова студено и високо, че сигурно сме попаднали на Тибет.
— В такъв случай вървим към Хималаите.
— Ще се справим и с тази пречка, когато стигнем до тях.
III
Открихме, че движението по равнината не беше толкова лесно. Макар с издигането на слънцето по небосклона всичко около нас да изглеждаше все по-приятно и в стъпката ни, предполагам благодарение на височината и на чистия хладен въздух да имаше известна лекота, бързо се уморявахме и трябваше често да почиваме.
В продължение на около три часа поддържахме равномерен ход, като през равни интервали от време почивахме и се редувахме да носим чантата. Физическото усилие ме посъживи, но за Амелия не беше така лесно; дишаше все по-трудно и често се оплакваше от виене на свят.
Това, че пейзажът не се беше променил от момента, в който тръгнахме, потискаше и двамата. С малка разлика във височините стената от растителността пресичаше пустинята без прекъсване.
Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-горещи ставаха лъчите му и скоро дрехите ни съвсем изсъхнаха. Нямаше с какво да покрием главите си (шапката на Амелия беше останала без периферия, а аз бях загубил моята сред растенията) и скоро от силното слънце усетихме неприятно изтръпване на кожата на лицето.
Слънчевата топлина действаше явно и на растежа на стъблата край нас. Неспирното движение на сякаш оживелите растения трая около час след изгряването на слънцето, но сега се забелязваше само тук-там; наместо това бяхме свидетели на мълниеносния растеж на младите филизи, обилно обливани от сока на по-старите растения.
Един въпрос ме измъчваше от самото начало на нашето „приключение“ и колкото повече вървяхме, толкова по-невъзможно ми бе да продължавам да мълча.
Най на края рекох:
— Амелия, искам да ви кажа, че се чувствам отговорен за нашето премеждие.
— Какво искате да кажете?
— Не биваше да се намесвам в работата на Машината на времето. Това беше безразсъдство.
— Вие носите точно толкова отговорност, колкото и аз. Моля ви да не говорим повече за това.
— Но може би сега животът ни е в опасност.
— Заедно ще трябва да посрещнем това — каза тя. — Ако продължавате да се самообвинявате, животът ви ще стане нетърпим. Аз бях тази… която забърка кашата с Машината. Най-важната ни грижа сега трябва да е… да се върнем…
Рязко се обърнах и погледнах Амелия, лицето й бе пребледняло, а очите й се бяха притворили. Миг по- късно тя се олюля, погледна ме безпомощно, след което се препъна и с целия си ръст се просна на песъчливата почва. Спуснах се към нея.
— Амелия! — извиках разтревожен, но тя не помръдваше. Взех ръката й и потърсих пулса: едва долових неравномерното му туптене.
Чантата беше в мен, с разтреперани пръсти се опитах да отворя закопчалката, най на край успях. Зарових трескаво, убеден, че онова, което търся, непременно е вътре. След минута го открих: това беше малко шише с амонячна сол. Отвъртях капачката и поднесох стъкълцето под носа на момичето.
Въздействието му беше мигновено. Амелия се закашля силно и се опита да се отдръпне. Обгърнах раменете й с ръка и й помогнах да седне. Тя продължаваше да кашля, а от очите й обилно се стичаха сълзи. Спомних си, че бях виждал какво правят някои хора в такива случаи и наведох главата й към коленете.
След около пет минути тя се изправи и ме погледна. Лицето й беше все още бледо, а очите — пълни със сълзи.
— Вървяхме твърде дълго, без да хапнем — обади се тя. — Много силно ми се зави свят и…
— Сигурно е от голямата надморска височина — опитах се да я успокоя. — Веднага щом открием някакъв път надолу, ще слезем от това плато.
Бръкнах пак в чантата и намерих шоколада. Бяхме изяли една малка част, затова отчупих две таблетки и й ги подадох.
— Не, Едуард — отказа тя.
— Изяжте ги. По-слаба сте от мен.
— Нали току-що ядохме. Трябва да го пазим.
Тя взе отчупеното парче и останалата част от шоколада и с категорично движение го пъхна в чантата.
— Това, от което наистина имам нужда, е чаша вода. Страшно съм жадна.
— Мислите ли, че сокът от растенията става за пиене?
— Ако не открием някаква вода, в крайна сметка ще трябва да опитаме и това.
— Когато паднахме — казах аз, — без да искам глътнах малко от сока. Различава се от водата само по това, че е леко горчив.
След още няколко минути Амелия се изправи, както ми се стори, малко несигурно, но заяви, че е готова да продължи. Накарах я да глътне още малко коняк.
И макар че вървяхме много по-бавно, тя отново се спъна и строполи на земята. Този път не загуби съзнание, но каза, че й се повдига. Почивахме цели тридесет минути, а през това време слънцето се издигна в зенита си.
— Амелия, моля ви, хапнете още малко шоколад. Сигурен съм, че ви прилошава от глад.
— Не съм по-гладна от вас — заяви тя. — Не е това.
— Какво е тогава?
— Не мога да ви кажа.
— Знаете ли каква е причината?
