— В такъв случай няма какво повече да говорим.
— Разликата е там — започнах аз, — че не се нуждая от прислужник, пък и никога не съм имал.
— Ако намеренията ти към мен са искрени, Едуард, ще трябва да си готов за наемане на прислужници.
Както винаги тонът на Амелия беше уклончив, но намекът за моето предложение накара сърцето ми да забие по-бързо. Взех от нея чантата и я улових за ръка. Тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че по лицето й пробягна сянка от усмивка, но ние вече вървяхме и двамата гледахме пътя пред нас. Тревите отново се бяха раздвижили и внимавахме да вървим на безопасно разстояние от тях.
Знаехме, че по-голяма част от пътя трябва да изминем преди пладне, ето защо поддържахме бодра и бърза стъпка и само от време на време, на равни интервали, почивахме. Дишането ни, както и преди беше затруднено от височината и затова говорехме малко.
По време на една от почивките не се сдържах и повдигнах въпрос, който отдавна занимаваше мислите ми:
— В коя година предполагаш, че сме?
— Нямам представа. Зависи от това, до каква степен си се намесил в нормалната работа на Машината.
— Не знам какво съм правил. Промених програмата на циферблата на месеците, а тогава той показваше 1902 година. Но не го пипнах, преди да счупя никеловия лост, и затова се питам дали не попречих на автомата за връщане и сега да е 1893.
Амелия помисли известно време върху думите ми, след което каза:
— Не, не мисля. Повратният миг настъпи, когато се счупи лостът. Вероятно връщането е спряло и първоначалната програма е продължила. Щом тя се изпълни, автоматичното връщане се задейства отново, както сами се уверихме с изчезването на Машината. Но и промяната, която направи в месеците, може да е дала резултат. Какво направи точно?
Размислих се много внимателно:
— Преместих циферблата с няколко месеца напред. И все пак не мога да кажа точно с колко. Съществуват три вероятности: или сме се върнали в 1893, както ти предположи, и сме кацнали на няколко хиляди мили от Ричмънд, или сме останали в 1902 година, датата, на която лостът се счупи… а може и да сме пропътували тези няколко месеца и сега да се намираме например в края на 1902 или началото на 1903. Така или иначе едно е ясно: попаднали сме на няколко хиляди мили от Ричмънд.
Нито една от тези възможности не беше за предпочитане, защото при всяка от тях ужасният юнски ден на 1903 година ни очакваше. Не исках да се замислям за последиците от него, затова побързах да променя темата върху нещо друго, което ме вълнуваше.
— Ако се случи така, че се върнем в Англия — започнах аз, — няма ли вероятност да се срещнем със самите нас?
Амелия не ми отговори направо. Тя каза само:
— Какво искаш да кажеш с това „ако се върнем в Англия“? Разбира се, че ще се върнем колкото се може по-скоро.
— Да, разбира се — отвърнах аз. Вече искрено съжалявах, че поставих въпроса си по този начин. — Това не беше риторичен въпрос: скоро ли ще се срещнем със себе си?
Амелия смръщи чело.
— Не мисля, че това е възможно — промълви тя най на края. — Пътувахме във времето точно така, както се пътува и в пространството, и дотолкова, доколкото се простират познанията ми, напуснали сме света в момента, когато напуснахме Ричмънд. От този момент нататък в Англия няма нито Амелия Фицгибън, нито Едуард Търнбул.
Бях очаквал такъв отговор и затова побързах да попитам:
— В такъв случай сър Уилям ще открие ли нашето изчезване?
Най-неочаквано Амелия се усмихна.
— Виж това не мога да гарантирам. Не съм сигурна, че той ще открие липсата, преди да са минали няколко дена. Той е извънредно зает човек. Предполагам, че щом открие, че ме няма, ще се обади в полицията и името ми ще бъде записано в списъка на търсените лица. Това поне ще направи.
— Как можеш да говориш за това така спокойно? Положително сър Уилям ще се разтревожи много от твоето изчезване.
— Аз само съобщавам фактите, така както ги виждам. Зная, че той подготвяше Машината на времето за изследователско пътуване и ако не бяхме го изпреварили, той щеше да бъде първият човек, който щеше да пътува в бъдещето. Когато отиде в лабораторията си, ще намери Машината почти непроменена, защото тя вече ще се е върнала оттук, и той ще продължи своята работа, без да се интересува за домашните си.
— Как мислиш — попитах аз, — ако сър Уилям се досети за причината на твоето изчезване, дали би използувал Машината, за да ни потърси?
Амелия веднага поклати глава.
— Ти може би вярваш, че той ще разбере, че сме пипали Машината? А дори и да разбере, как ще знае къде да ни търси? Първото е почти немислимо, тъй като много трудно можеш от външния вид на Машината да познаеш дали някой я е използувал; второто също е абсурдно, защото Машината няма устройство, което да записва направените пътувания.
— В такъв случай трябва да разчитаме единствено на себе си.
При тези думи Амелия се приближи до мен и улови здраво ръката ми.
— Да, скъпи мой — каза тя.
IV
Слънцето беше превалило вече най-високата си точка, растенията хвърляха сянка, но ние упорито продължавахме да вървим. Тъкмо бях решил, че вече е време да направим поредната почивка, изведнъж сграбчих Амелия за лакътя и посочих напред.
— Амелия, гледай! — извиках. — Там… на самия хоризонт!
Точно пред нас се разкри най-привлекателната гледка, която всеки от нас можеше да си представи. Някакъв метален и лъскав предмет отразяваше слънчевата светлина в очите ни. Блясъкът беше постоянен, което значеше, че не идва от естествен отражател — море или езеро.
Предметът беше дело на човешка ръка и от известно време насам първият признак на цивилизация.
Отправихме се нататък, но след миг блясъкът изчезна.
— Какво стана? — попита Амелия. — Дали не беше мираж?
— Каквото и да е било — премести се — отвърнах аз. — Но не беше плод на въображението ни.
Вървяхме колкото е възможно по-бързо, но все още непривикнали с разредения въздух, се принудихме да се върнем към предишната по-спокойна крачка.
След две-три минути отново зърнахме отразената светлина и разбрахме, че не сме сбъркали. На края разумът надделя и решихме да спрем и да отдъхнем за малко; изядохме остатъка от шоколада и пихме растителен сок, докато стомасите ни се напълниха. Така подкрепени продължихме към проблясващия предмет, окрилени от мисълта, че дългият ни път е към своя край.
След още един час се приближихме толкова, че макар слънцето да беше слязло още по-ниско и да виждахме отблясъка по-рядко, можехме да различим предмета, от който се отразяваше светлината. Насред пустинята се издигаше метална кула, чийто покрив събираше слънчевата светлина. В разредения въздух разстоянията често пъти са измамни и макар от известно време да виждахме кулата, истинските й размери оценихме едва когато дойдохме съвсем близо. Чак тогава забелязахме, че редом с нея се издигат още няколко.
Общата височина на най-близката кула беше около шейсет стъпки. На вид тя приличаше на огромна дълга карфица — на върха на дългия централен корпус се намираше кръгла затворена платформа. Това описание не е съвсем точно, тъй като корпусът не беше единен, а се състоеше от три високи колони. Те бяха разположени много близо една до друга и вървяха паралелно до самата платформа, която поддържаха, но това забелязахме едва когато двамата с Амелия се приближихме съвсем. Трите колони бяха здраво зарити в земята, но след по-внимателно разглеждане забелязах, че на няколко места са съединени, така че
