ли да прекараш още една нощ в пустинята?
— Разбира се, че не. Просто съм малко неспокойна от мисълта, че трябва да вляза в града.
— Трябва да хапнем нещо, Амелия, а също и да намерим някакво топло и спокойно място, за да поспим. Фактът, че се намираме в град, е благоприятен за нас: сигурно е достатъчно голям, за да останем незабелязани. Минали сме вече през сериозни изпитания и мисля, че не се нуждаем от нищо повече. Утре ще се опитаме да разберем какви права можем да имаме тук.
Амелия поклати вяло глава, но за мое голямо облекчение се изправи уморено и ме последва. Подадох ръка, за да й помогна да слезе; тя я пое, но нейната беше отпусната и безжизнена.
II
Забързани към светлината, струяща от един далечен ъгъл, дочухме звуците от електрическите палки, идващи от другата страна на влака. Нямаше и следа от мъжа, който бях видял малко преди това.
Щом завихме зад ъгъла, зърнахме висок вход, боядисан в бяло, разположен навътре в тухлената стена. Над горния му край светеше надпис, съвършено непонятен за мен. Вниманието ни беше привлечено по-скоро от буквите, отколкото от вратата, защото това беше първата ни среща с марсианска писменост.
Известно време не можехме да откъснем поглед от необичайната гледка — буквите бяха бели, изписани на черен фон — и дотук свършваше сходството със земните писмености. Поведох Амелия напред, загрижен да намеря колкото се може по-скоро топло място и храна. Студеният нощен въздух нахлуваше под гаровия навес от всички посоки.
Никъде по огромната врата не виждах дръжка и дори си помислих, че може би тя се отваря по някакъв тайнствен начин, с който няма да можем да се справим. Побутнах я и усетих, че едната й страна леко се отмести.
Вероятно часовете, прекарани в пустинята, ме бяха изтощили много, защото не можах да поместя вратата нито инч повече. Амелия забута с мен и скоро пред нас се отвори процеп достатъчно широк, за да се проврем, но щом я пуснахме, тя се затвори с трясък. Намерихме се в коридор, дълъг около пет-шест ярда, в чийто край се виждаше друга врата. Вътре беше пусто, стените — празни, и само от тавана висеше силна електрическа крушка. Приближихме до другата врата и успяхме да я открехнем с не по-малко усилие. И тя като първата се хлопна бързо зад нас.
— Имам чувството, че ушите ми са запушени — обади се Амелия.
— И моите също — признах аз. — Струва ми се, че тук налягането на въздуха е по-голямо.
Вторият коридор по нищо не се отличаваше от първия. Амелия си припомни нещо от времето, прекарано в Швейцария, и ми показа как да облекча налягането в ушите си, като стисна носа си и се опитам да издишам през него.
Прекосявайки третия коридор, усетихме, че тук въздушното налягане стана дори още по-голямо.
— Чувствам, че най на края мога да дишам — споделих аз, чудейки се как сме оцелели в разредения въздух вън.
— Не бива да се напрягаме излишно — каза Амелия. — Пак ми се вие свят.
Горяхме от нетърпение да излезем, но постояхме в коридора още известно време. И аз като Амелия чувствах, че тук, в сгъстения въздух ми се мае главата, чувство, което се засилваше от едва доловимия дъх на озон. От бързото насищане на кръвта с кислород усещах леко боцкане във върховете на пръстите си, а като се прибавят и по-слабите гравитационни сили тук, на Марс, които ние в пустинята отдавахме на високата надморска височина, усетих лъжливото чувство на прилив на енергия. То наистина беше лъжливо, защото знаех, че и двамата сме на предела на силите си; Амелия стоеше с отпуснати рамене, а очите й бяха все още полупритворени.
Обгърнах раменете й с ръка.
— Хайде — казах аз. — Още малко остана.
— Страхувам се.
— Няма какво да ни заплашва — опитах се да я уверя аз, въпреки че в действителност искрено споделях страховете й. Никой от нас не можеше да предвиди последствията от новото ни положение. Дълбоко в себе си усещах първите тръпки на ужас пред неизвестното, чуждото и враждебното.
Пристъпихме бавно, бутнахме следващата врата и се озовахме в марсианския град.
III
Точно пред вратата, от която току-що бяхме излезли, минаваше улица, а насреща ни се издигаха две сгради. В първия момент под влияние на пустотата на пустинята, в която бяхме доскоро, те ни се сториха високи и мрачни, но когато посвикнахме, си дадохме сметка, че не са по-големи от частните къщи при нас. Стените на разположената по-встрани сграда бяха украсени със сложни фризове. Вратите бяха големи и имаше само няколко прозореца. Ако това можеше да придаде на една сграда финес и елегантност, трябва да добавя, че и двете бяха порядъчно занемарени. Една от стените беше срутена до половината, увиснала на пантите си, вратата се поклащаше. Вътре се виждаха камари боклук и беше ясно, че и двете сгради са напуснати от много години. Онези стени, които все още не бяха се срутили, бяха попукани и изронени и по нищо не личеше, че някой от двата покрива е на мястото си.
Вдигнах поглед и забелязах, че градът е открит към небето — можех да различа звездите над нас. Но колкото и невероятно да звучи, въздухът беше сгъстен, както в коридорите, и не усещахме така силно студа.
Улицата, на която се бяхме озовали, беше осветена; на определени интервали по продължението й се издигаха познатите ни вече кули и чак сега разбрахме една от функциите им — на полирания покрив на всяка от тях беше инсталиран силен прожектор, който, докато платформата се въртеше бавно, шареше във всички посоки. В тези непрестанно пробягващи светлини имаше нещо зловещо, може би защото напълно се различаваха от топлата спокойна светлина на газовите фенери, с които ние бяхме свикнали в Англия, но самият факт, че марсианците осветяваха улиците си нощем, вдъхваше сигурност.
— Накъде ще тръгнем? — попита Амелия.
— Трябва да открием центъра на града — отвърнах аз. — Очевидно сме попаднали в отдавна изоставена част. Предлагам да тръгнем в посока, обратна на гарата, докато срещнем някакви хора.
— Хора? Искаш да кажеш… марсианци?
— Разбира се — поправих се аз и улових ръката й, за да й вдъхна малко кураж. — Вече попаднахме на няколко от тях, без да разберем какви са. Наглед приличат на нас, така че няма от какво да се страхуваме…
Без да чакам отговор, я побутнах напред и забързахме по улицата надясно. Зад първия ъгъл завихме и се озовахме на почти същата, но доста по-дълга улица. От двете й страни се издигаха сгради с декоративна мазилка като първата, но очевидно, за да се избегне еднообразието, личеше проявено старание да се използуват различни стилове. И тук сградите бяха изоставени и по нищо не личеше за какво са били използувани, преди да бъдат напуснати. Като оставим настрана занемареността, улицата беше достойна за всеки курортен град в Англия.
Вървяхме вече десет минути, без да срещнем други пешеходци, само на един кръстопът забелязахме, че някъде в далечината бързо премина някакво превозно средство. Появи се и изчезна толкова бързо, че не успяхме да различим никакви подробности и останахме с впечатлението за голяма бързина и силен шум.
На края стигнахме до няколко сгради, от които тук-там струеше светлина; неочаквано Амелия посочи вдясно към тясна странична уличка.
— Виж, Едуард — каза тя тихо. — Край онази сграда има хора.
По тази улица също имаше осветени сгради и от една от тях точно в този момент излизаха няколко души. Обърнах се инстинктивно натам, но Амелия ме спря.
— Да не отиваме там — настоя тя, — не знаем…
— Да не би да искаш да умреш от глад? — извиках аз, въпреки че смелостта ми беше само привидна. — Трябва да видим как живеят тези хора, ако искаме да ядем и да спим.
Амелия замълча, но тръгна много близо до мен, а ръката й висеше отпусната в моята. Разтревожих се да
