— Хайде, Амелия — обадих се аз.
Изтрезнели от случката, побързахме да напуснем сградата, без да разберем какво стана в същност, а и не на шега уплашени.
На улицата имаше още по-малко хора, но светлинните лъчи от върховете на кулите кръстосваха пространството, сякаш искаха да изловят и последните минувачи, които, вместо да се приберат, все още се разхождаха навън.
Поведох Амелия в посока, обратна на тази част на града, където марсианците се събираха, към местата, където се озовахме в началото. Външната страна на нещата обикновено е измамна: макар че не се виждаха светлини и вътре беше съвършено тихо, сградите, покрай които минавахме, не бяха изоставени. Изминахме около половин миля и чак тогава се опитахме да отворим вратата на една от потъналите в мрак къщи. Вътре грееше силна светлина и видяхме, че там имаше друг гуляй. Видяхме… не, не бива да описвам онова, което видяхме. Амелия също не изпитваше желание да бъде свидетел на подобна разпуснатост и бързо се отдалечихме, все още неспособни да се примирим с този нов свят.
Следващия път, когато се престраших да отворя една врата, аз влязох пръв… но мястото беше пусто и празно и каквото и да бе имало вътре, сега всичко бе опустошено от пожар. След това попаднахме на марсианска спалня, в която всички места бяха запълнени. Отдалечихме се, без да вдигаме много шум.
И така от сграда на сграда се мъчехме да открием празно спално помещение; вече мислехме, че никога няма да намерим това, което ни беше необходимо. Най-накрая попаднахме на спалня, в която „хамаците“ бяха празни; влязохме и заспахме.
Глава девета
Проучване на обстановката
I
През следващите седмици двамата с Амелия се опитахме да проучим марсианския град колкото се може по-добре. Задачата ни не беше лека, защото бяхме принудени да вървим само пеша, но видяхме много неща и скоро добихме представа за истинските му размери, броя на жителите, разположението на по-големите сгради и т.н. Опитахме се да научим и малко повече за марсианците, за това, как живеят; честно казано, това не ни се удаде кой знае колко много.
В първата спалня, която открихме, прекарахме две нощи, след което се преместихме в друга сграда, по-близо до центъра на града и недалеч от една столова. Новата ни спалня също беше напусната от предишните си обитатели, но те бяха оставили много вещи и можехме да живеем сравнително спокойно. На Земята хамаците се правят от твърда и нееластична материя и са изключително неудобни, но тук благодарение на по-слабите гравитационни сили в тях се спеше съвсем поносимо. За постелки ни служеха големи, подобни на възглавници торби, натъпкани с някакъв мек пълнеж; напомняха много на юрганите, които се използуват в някои европейски страни.
Открихме и дрехи, оставени от предишните обитатели, които нахлузвахме върху собствените си одежди. Те, разбира се, ни бяха твърде широки, но ни правеха да изглеждаме по-едри и така разликата между нас и марсианците намаляваше.
Амелия завърза косата си на стегнат кок, почти такъв, какъвто носеха марсианките, а аз оставих брадата си да расте; от време на време Амелия я подстригваше с ножичките си за нокти по подобие на марсианската мода.
На този етап външността имаше за нас първостепенно значение; съвсем ясно ни беше, че видът ни е твърде различен. За наш късмет двата дена, прекарани в пустинята, се бяха оказали много полезни: обгорелите ни от слънцето лица, макар и болезнени, на цвят се доближаваха до оттенъка на кожата на марсианците. С течение на времето обаче червенината започна да избледнява и се наложи да постоим един ден в пустинята. Няколкото часа, прекарани под палещите слънчеви лъчи, възвърнаха поне за известно време предишния цвят на лицата ни.
Но нека не избързвам, за да стане ясно как успяхме да оцелеем в този град, първо трябва да опиша самото място.
II
Няколко дена след пристигането ни по причини, които ще станат ясни по-късно, Амелия нарече новия ни дом Град на опустошението.
Той беше разположен в местност, където се пресичаха два канала. Единият, край чиито брегове спряхме за първи път, се простираше по посока север-юг. Вторият идваше от северозапад, а след пресичането му с първия чрез сложна система от шлюзове продължаваше на югоизток. Градът беше издигнат в тъпия ъгъл, образуван от срещата на двата канала, а край южната и западната му страна бяха прокопани няколко допълнителни канала с пристанища.
По наша груба преценка градът заемаше площ от дванайсет квадратни мили, но сравнение с градовете на Земята на тази основа не можеше да става, защото Градът на опустошението беше построен почти в кръг. Нещо повече, на марсианците беше хрумнала идеята напълно да изолират индустриалния район от жилищната площ, където сградите бяха приспособени за всекидневните нужди на хората.
Единият от тези промишлени центрове, разположен северно от града, видяхме от влака; друг, по-малък, беше построен край канала на югоизток.
Що се отнася до населението на Града на опустошението, то беше наистина твърде малобройно, факт, който стана основна причина Амелия да измисли непривлекателното му име.
Повече от ясно беше, че е бил предназначен за хиляди и хиляди жители — сградите бяха твърде много, почти липсваше празно пространство между тях, а че сега само малка част от града беше населена, беше очевидно: обширни квартали бяха изоставени и запуснати. Сградите в тях бяха полуразрушени, а улиците — покрити с изронена мазилка и ръждясали метални греди.
Установихме, че нощем се осветяват само населените райони на града, а в запустелите, които изучавахме денем, липсваха дори високите метални кули. Никога не се престрашихме да останем в някой от полуразрушените квартали през нощта, защото като оставим настрани факта, че така изоставени, те бяха неосветени и пълни с опасности, из улиците им непрекъснато патрулираха някакви високоскоростни коли, които кръстосваха, издаваха смразяващ вой, а прожекторите им претърсваха всеки кът.
Жестоката охрана на града беше първият признак за драконовия терор, на който бяха подложени марсианците.
Споменах вече, че градът бе с кръгла форма. Този факт открихме съвсем случайно в продължение на няколко дни, след което, качвайки се на покрива на една от най-високите сгради, можахме да се уверим в правилността на предположението си.
По време на една от разходките през първите дни на престоя ни в Града на опустошението, бяхме тръгнали с Амелия на север с намерението да проверим ще можем ли да прекосим разстоянието от близо цяла миля в пустинята, за да стигнем до един от индустриалните райони на града.
Поехме по улица, която водеше право на север. Наоколо ни се намираха все обитавани сгради и почти на всяка крачка срещахме метални кули. По едно време забелязах, че платформата на кулата в непосредствена близост с пустинята спря да се върти и обърнах внимание на Амелия върху този факт. Известно време не се решавахме да продължим, но Амелия заяви, че не вижда никаква опасност.
Докато минавахме покрай кулата, стана ясно, че човекът или хората вътре следяха през наблюдателната платформа нашето движение. Тъмното, овално стъкло отпред се извърташе постепенно със скоростта на нашето движение. Не бяха предприети никакви действия срещу нас, ето защо продължихме, но чувството, че сме наблюдавани, не ни напущаше.
Бяхме така ангажирани от мълчаливото следене, че когато неочаквано налетяхме на действителната ограда на града, се сепнахме. Границата се оказа прозрачна или почти прозрачна стена, която препречваше пътя. Естествено, в първия миг решихме, че преградата е стъклена, но това беше само в първия миг. Материалът, от който беше направена, бе непознат за нас. Най-вероятното предположение беше, че това е силово поле, създадено от електрически източник. Така или иначе не можехме да я преодолеем и следени
