от наблюдателната кула, направихме няколко неуспешни опита да преминем оттатък. Усещахме хладна, непроницаема стена.
Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, отново внимателно проследени. След известно време, когато минавахме през един от изоставените квартали, отново се натъкнахме на стената. Скоро се уверихме, че тя обгръща града в кръг и пресича не само улиците, но и сградите.
Покачени на един от покривите, успяхме да видим, че отвъд тази стена имаше твърде малко постройки.
Амелия първа се сети за възможния отговор, свързан с безсъмнено по-високата температура и сгъстения въздух в града в сравнение с пустинята. Тя предположи, че бариерата в същност е може би хемисфера, покриваща целия град. Под нея, отбеляза тя, е възможно да се поддържа постоянно атмосферно налягане, а въздействието на силното слънце е сведено до поносими граници.
III
Градът на опустошението все пак не беше затвор. Влязохме безпрепятствено в него и също така лесно можехме да го напуснем. По време на разузнавателните ни разходки на няколко места открихме изходи в стената, откъдето можехме спокойно да излезем в пустинята.
Такива места бяха поредицата от врати и коридори на гарата, пристаните по бреговете на каналите и някои от огромните конструкции, през които в града можеха да се транспортират големи количества материали. В края на няколко от по-широките улици, водещи към индустриалните райони, бяха построени специални проходи за пешеходци.
Но най-интересно от всичко беше, че превозните средства имаха способността да преминават през стената, без дори да забавят ход или без осезаемо изтичане на сгъстения въздух навън към незащитената от купола пустиня. Свидетели бяхме на подобно преминаване много пъти.
Време е вече да обърна по-голямо внимание в разказа си на тези превозни средства, които сред множеството чудеса, които срещнахме с Амелия тук на Марс, се нареждат на едно от първите места.
Онова, което най-вече ги отличаваше от средствата за придвижване на Земята, беше липсата на колела. Наблюдавайки колко бързи са марсианските коли, не можех да се начудя как е възможно инженерите на Земята да са толкова консервативни, че да не могат да се откажат от колелата. Нещо повече, тук на Марс единствено ръчните колички, които робите използуваха, имаха колела: което показва, че за марсианците това са най-примитивните технически съоръжения.
Първото превозно средство, което видяхме (като изключим влака, с който пристигнахме, макар че и той беше без колела), кръстосваше с голяма скорост улиците в онази мрачна първа нощ в Града на опустошението. На следващата сутрин срещнахме и друго, което отново остави у нас впечатление за бързина и силен шум. По-късно обаче виждахме превозни средства, които се движеха по-бавно или пък бяха спрели.
Ако кажа, че тук на Марс колите „вървят“, няма да бъде вярно и въпреки всичко не мога да измисля по- подходяща дума. Под основния корпус (който в съответствие с предназначението си беше конструиран по обичаен за нас начин), бяха наредени дълги и къси метални „крака“, чиято дължина се определяше от задачата на транспортното средство. Те бяха монтирани в групи по три, а с корпуса ги свързваше специално предавателно приспособление. Движеше ги електрическо захранване, скрито в основния корпус.
Движението на тези крака напомняше странно движението на живо същество и в същото време беше отчетливо механично: във всеки миг единият от трите крака допираше земята. По време на работа те променяха дължината си. Вдигнатите два последователно се преместваха и удължаваха, стъпвайки, поемаха тежестта, а третият на свой ред се свиваше.
Най-голямото превозно средство, което видяхме в околността, беше предназначено за превозване на стоки и имаше две успоредни редици от шестнайсет групи крака. Най-малките се използуваха от охраната на града и бяха снабдени с две редици от по три крака.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че всеки крак се състои от няколко дузини фино изработени дискове, наредени един върху друг подобно на купчина монети, които се задвижваха по някакъв необясним за нас начин от електрически ток. Тъй като всеки крак беше обгърнат в прозрачна обвивка, можехме да наблюдаваме как действа, но не бяхме в състояние да разберем как се контролира всяко едно движение. Така или иначе тези коли бяха извънредно подвижни, често ги виждахме да профучават по улиците със скорост, която никое теглено от коне съоръжение не можеше да постигне.
IV
Но като че най-голяма загадка за нас оставаха хората, които управляваха тези превозни средства.
Че вътре имаше водач, беше очевидно, защото много пъти бяхме виждали как пътниците се обръщат към някого зад преградата за шофьора и получават оттам отговори. Също толкова очевиден беше и фактът, че шофьорите бяха някакви високопоставени лица; когато марсианците, пътуващи в колите, се обръщаха към тях, на лицата им се изписваше покорство и уважение, а гласовете им звучаха кротко. Никога обаче не можахме да видим някой от тях, защото колите бяха напълно затворени, особено мястото, където седеше шофьорът, което беше отделено от останалата част на колата с тъмно стъкло. Тези прозорци бяха същите, които виждахме на върха на всяка кула и затова решихме, че зад тях седят представители на една и съща по-висша каста.
Не всички коли обаче изпълняваха толкова прозаични функции, каквито описах.
Принудени на всяка крачка да се срещаме с множество необичайни гледки, ние с Амелия непрестанно търсехме паралели с живота на Земята. Ето защо вероятно много от предположенията, които направихме тогава, не бяха верни. Ако приехме, че колите, които сметнахме за товарни, са наистина товарни, то е защото виждахме как изпълняват функции, много сходни с товарните коли на Земята. За някои превозни средства обаче не можахме да намерим земен еквивалент.
Такива бяха например съоръженията, които марсианците използуваха във връзка с наблюдателните кули.
Точно пред спалнята, в която нощувахме, се издигаше наблюдателна кула, която се виждаше дори от хамаците ни. Бяхме живели тук почти осем дена, когато Амелия ми обърна внимание, че нещо не е наред с тази кула и платформата й не се движи. Същата нощ забелязахме, че светлината на върха също не се появи.
На следващия ден в подножието на кулата спря едно от тези неописуеми превозни средства, което започна ремонт, който за мен беше просто фантастичен.
Вече бяхме срещали в града подобна кола: дълга ниска машина, която освен шофьорска платформа превозваше купчина блестящи тръби, натрупани в привиден безпорядък. Щом своеобразният кракомобил спря пред кулата, цялата купчина метал върху него се изправи и се оформи в пет, съставени от дискове крака, към които бяха закрепени повече от двайсетина гъвкави пипала.
Цялата тази купчина слезе от платформата, като силно звънтеше и дрънкаше, след което подобно на огромен паяк се отправи към основата на кулата. Стараехме се да разберем откъде се ръководят действията на тази чудовищна машина — притежаваше ли тя свой собствен ум, или по някакъв необясним начин се контролираше от шофьора на колата, защото наоколо нямаше никой друг. Щом пристигна в основата на кулата, едно от пипалата се протегна и докосна стърчащата напред метална пластинка, прикрепена на един от подпорните стълбове и след миг платформата започна да се спуща надолу. Когато движението й спря на около двадесет стъпки от земята, фантастичното съоръжение обгърна с пипалата си подпорите и започна да се катери бавно нагоре, подобно на паяк по паяжината си.
Когато стигна до наблюдателната платформа, спря, обви част от пипалата си около стълбовете, а с другите заопипва платформата, очевидно търсейки повредата.
Скрити в сградата, двамата с Амелия наблюдавахме цялата операция. От пристигането на колата до отпътуването й бяха изминали дванадесет минути, а когато желязното чудовище се върна на мястото си, платформата се беше вдигнала и отново бе започнала да се върти наляво-надясно.
