тях не се повтаряше. Нещо повече, те бяха много разнообразни и тя не можа да установи нито една буква от марсианската азбука.
Когато реши да се насочи към говоримия език, проблемите й се умножиха.
Най-голямата трудност идваше от многообразието на тоновете. Като оставим настрана факта, че гласните струни на марсианците бяха така устроени, че гласовете им звучаха много по-високо, отколкото е нормално за човешките гласове на Земята (двамата с Амелия правехме опити, когато останехме сами, да възпроизведем някои от звуците, които бяхме чули, но резултатът само ни разсмиваше), очевидно съществуваше безкрайно количество интонационни оттенъци.
Случваше се да чуем остър марсиански глас, който на Земята бихме нарекли саркастичен, дори неприятен; а друг път същият глас звучеше мелодично и меко. Някои марсианци говореха със сложно съскане, други — с провлачени гласни.
Нещата се усложняваха още повече от многочислените жестове на ръце и крака, които придружаваха всяко изказване на марсианец.
Робите марсианци като че използуваха свой собствен диалект.
След няколкодневни безуспешни опити Амелия дойде до тъжното заключение, че сложността на езика (или езиците) е свръх нейните възможности. Въпреки това до последния ден от нашия престой в Града на опустошението тя се опитваше да различи отделни звуци и не можех да не се възхитя от усърдието й.
И все пак имаше един звук, чието значение не можеше да се сбърка. Звук, общ за всички раси по Земята, със същото значение и за жителите на планетата Марс. Това е викът на ужас, който ни предстоеше да чуваме твърде често.
IX
Прекарали бяхме в Града на опустошението близо четиринадесет дена, когато избухна епидемия. В началото не схванахме, че нещо не е наред, въпреки появилите се първи признаци, чиято причина не разбирахме. Всичко започна с това, че една вечер в столовата дойдоха да вечерят твърде малко марсианци; така бяхме свикнали със странностите тук, че не обърнахме никакво внимание.
На следващия ден станахме свидетели на изстрелите на снежното оръдие (така свикнахме да го наричаме помежду си) и вниманието ни беше насочено в съвсем друга посока.
Към края на периода, когато над града от сутрин до вечер се сипеше сняг, вече нямаше място за съмнение — нещо не беше наред. По улиците срещнахме няколко души, които лежаха в безсъзнание или бяха вече мъртви; влязохме в една от спалните — хората вътре очевидно бяха болни, намаля и броят на колите из града, а някои от тях се използуваха като линейки.
Излишно е да споменавам, че когато осъзнахме сериозността на положението, ние с Амелия започнахме да избягваме населените части на града. За щастие у никого от нас не се проявиха тревожни симптоми; хремата, която се появяваше от време на време в резултат на простудата ми, този път трая по-дълго, отколкото би траяла на Земята, и това беше всичко.
У Амелия се пробудиха дремещи пориви да помогне на страдащите и чувството й на дълг диктуваше да се притече на помощ на болните, но това беше извънредно неразумно. Правехме всичко възможно да не влизаме в контакт с болните и с надежда чакахме епидемията да премине.
Изглежда, болестта не беше много тежка, но много хора се заразиха и съдейки по труповете, които линейките изнасяха, не бяха малко и умрелите от нея. Пет дена след това се появиха първите признаци на завръщане към нормалния ритъм на живот. Правеше впечатление все по-безнадеждното отчаяние, което обземаше жителите, а вече знаехме, че марсианците имаха достатъчно основания за това — в и без това обезлюдения град броят на хората бе намалял твърде много; колите обаче възобновиха шумните си обиколки. Не срещахме и мъртви по улиците.
Тъкмо се поуспокоихме, че нещата тръгват както обикновено, когато настъпи нощта на зелените експлозии.
Глава десета
Ужасното нашествие
I
Събудих се още при първия трус, но бях твърде сънен и предположих, че са подновили изстрелите със снежното оръдие. През онези нощи на стрелба свикнахме с люлеенето и далечните експлозии. Този път обаче беше нещо по-различно.
— Едуард?
— Буден съм — отвърнах аз. — Пак ли оръдието?
— Не, този път е по-друго. Виждам и пламък. Осветил е цялата стая.
Замълчах, защото вече се бях уверил в безполезността да правя предположения за нещата, които виждах тук. Изминаха няколко минути, а навън беше съвършено тихо.
— Нямаше нищо — обадих се аз. — Хайде да спим.
— Слушай.
Някъде далеч в заспалия град се разнесе сирената на полицейска кола. Миг след това чухме втора, която бързо премина на няколко улици от нас.
Точно тогава по стените на стаята затанцуваха игриви отражения на най-мъртвешко бледия пламък, който някога съм виждал. Силуетът на Амелия, която седеше в хамака си, притиснала юргана до тялото си, се очерта съвсем ясно. Секунда-две по-късно се разнесе гръм от страхотна експлозия, някъде отвъд очертанията на града.
Амелия се смъкна с труд от леглото си и приближи до един от прозорците.
— Виждаш ли нещо?
— Струва ми се, че някъде има пожар — отговори тя. — Трудно е да се каже. Нещо гори със зелен пламък.
Понечих да се измъкна от хамака си, за да видя какво става, но Амелия ме спря.
— Моля те не идвай. Не съм облечена.
— Тогава метни си нещо отгоре, защото искам да видя какво става.
Тя се обърна и бързо отиде до мястото, където оставяше дрехите си за през нощта, но точно в този момент стаята отново се изпълни с ярката зелена светлина. Погледът ми неволно се спря на тялото й, но веднага извърнах очи, за да не я смутя. След две секунди се разнесе нова оглушителна експлозия; този път много по-близка и по-мощна, ако се съди по труса, който предизвика.
— Сложих си ризата, Едуард — обади се Амелия. — Сега можеш да дойдеш до прозореца.
Обикновено спях обут в марсиански панталони, затова без да се притеснявам от вида си, слязох бързо от хамака и отидох до прозореца. Амелия се оказа права, някъде на изток светеше ивица зелена светлина. Тя не беше ярка, но от силата в центъра можеше да се заключи, че там гори пожар. Ивицата постепенно избледняваше, но последва нова експлозия и аз дръпнах Амелия навътре. Този път взривът беше още по- силен и ни обзе страх.
Амелия отново се приближи до прозореца, но аз обгърнах раменете й с ръка и почти насила я отдалечих.
Отвън долиташе вой на многобройни сирени, заглушени за миг от нов взрив, придружен от зелена светлина.
— Да се върнем на хамаците си, Амелия — посъветвах я аз. — Там поне ще бъдем защитени от срутване на пода.
За мое учудване Амелия не възрази, а бързо се отправи към най-близкия хамак и се покатери в него. Хвърлих един последен поглед навън по посока на експлозиите, които избухваха зад наблюдателната кула до нашата спалня, и видях че зелената светлина се разпространява все повече. Точно в този миг избухна нова експлозия и аз побързах да се кача на един хамак.
Амелия се беше настанила в този, в който обикновено спях.
— Струва ми се, че ще бъде по-добре тази нощ да дойда при теб — промълви тя с разтреперан
