Силата на стихията бързо нарастваше, докато достигна връхната си точка и сетне спря така бързо, както беше започнала.
Когато всичко се успокои, седнахме и отправихме погледи през канала към цевта на оръдието.
От снаряда, ако такъв въобще е имало, не беше останала и следа, но от издигнатия нагоре отвор на оръдието се издигаше един от най-големите облаци пара, какъвто някога съм виждал. Той беше искрящо бял и се разпростираше в почти сферична форма над дулото, като продължаваше да се увеличава от все още излизащата от оръдието пара. За по-малко от минута облакът закри слънцето и веднага усетихме как стана по-хладно. От мястото, от което наблюдавахме, видяхме как сянката на облака покри почти всичко, до което погледът ни стигаше, и тъй като се намирахме почти под самия облак, не можехме да определим дебелината му. А това, че е твърде дебел, личеше от наситеността на сянката му.
Изправихме се. Започна свалянето на цевта и машините във високите сгради забръмчаха отново. Робите и надзирателите им излязоха от прикритията си. Щом облакът закри слънцето, температурата наоколо спадна под нулата. Ето защо не се учудихме много, когато няколко минути по-късно започнаха да падат първите снежинки и много скоро лекият снеговалеж се превърна в силна заслепяваща снежна буря.
Вдигнахме отново поглед нагоре и видяхме, че облакът, от който валеше снегът — същият този облак пара, изстрелян от оръдието! — сега покриваше почти цялото небе.
Едва не отминахме входа за града, толкова дълбок беше станал снегът, когато стигнахме дотам; сега видяхме ясно и купола, който покриваше града, плътно завит от дебела снежна пелена.
Няколко часа по-късно усетихме нов трус, последван от още един. Общо трусовете бяха дванайсет през интервали от пет-шест часа. Когато лъчите на слънцето успяваха да проникнат през облаците, снегът, който покриваше купола над града, бързо се топеше, но общо взето, дните в Града на опустошението след това бяха мрачни и злокобни, а това усещахме не само ние.
VII
Дотук за загадките на марсианския град. Докато ги описвах, по необходимост представих Амелия и мен като двама любопитни туристи, които ще си изкривят вратовете да се оглеждат по време на пътуването си из непознати земи. Но макар вниманието ни да бе заангажирано от онова, с което се срещахме, съвсем не мога да кажа, че интересът към заобикалящата ни обстановка беше като на туристи, защото тревогата за бъдещето не ни напускаше нито за миг.
Съществуваше един проблем, за който рядко говорехме, а и дори да го споменавахме, то го правехме само с намеци; и двамата чудесно знаехме, че дори да заговорехме открито, нищо обнадеждаващо не можехме да си кажем. И това беше очевидната невъзможност да се върнем някога на Земята.
Този проблем стоеше в основата на действията и мислите ни, защото знаехме, че не можем да живеем вечно така, а начертаването на някакви планове за живота ни тук, в Града на опустошението, би означавало негласно примиряване със съдбата.
Най-близо бяхме до повдигането на този проблем, когато се уверихме колко напреднала е науката на марсианците.
Мислех си, че в общество, достигнало такава степен на развитие, за нас няма да е трудно да се сдобием с необходимите материали и един ден казах на Амелия:
— Трябва да намерим място, подходящо за лаборатория.
Тя ме погледна с насмешка.
— Да не би да смяташ да се отдадем на научна кариера?
— Мисля, че трябва поне да се опитаме да построим нова Машина на времето.
— А имаш ли някаква представа как става това?
Поклатих отрицателно глава.
— Надявах се, че ти като помощничка на сър Уилям имаш.
— Скъпи мой — промълви Амелия и улови нежно ръката ми — знам толкова, колкото и ти.
С това изчерпахме темата. До този момент хранех големи надежди, но познавах Амелия достатъчно добре, за да преценя, че отговорът й значи повече от онова, което чух. Ясно ми стана, че тя самата беше премислила вече тази идея и бе стигнала до заключението, че няма никаква възможност да повторим труда на сър Уилям.
Ето защо, без да обсъждаме повече бъдещето, продължихме съществованието си ден за ден, с пълното съзнание, че нашето връщане на Земята е невъзможно. Щеше да дойде ден, в който да се примирим напълно със съдбата си, но засега отлагахме този момент.
Ако не можехме да постигнем душевно равновесие, то поне телесните ни нужди бяха задоволени.
Двудневният престой в пустинята не беше ни причинил явни вреди, с изключение на леки хреми, които от време на време ми се явяваха. Никой от нас не понесе първата вечеря и нощта след това се чувствахме зле. Оттогава хапвахме по много малко. По пътя до спалното помещение имаше три сгради със столови и се хранехме подред и в трите.
Както вече споменах, спяхме сами в спалнята. Хамаците бяха достатъчно широки и за двама, ето защо, спомняйки си какво се беше случило по-рано между нас, с таен копнеж подхвърлих идеята, че може би ще ни е по-топло, ако спим в един хамак.
— Вече не сме в пустинята, Едуард — гласеше отговорът на Амелия и спяхме поотделно.
Думите й ме засегнаха, защото намеренията ми към нея продължаваха да бъдат честни и искрени, а освен това имах достатъчно основания да вярвам, че вече далеч не сме си така чужди. Бях решил обаче да се подчиня на волята й.
През всички тези дни, прекарани заедно, поведението ни един към друг беше сърдечно и приятелско. Тя често ме улавяше за ръка или мушваше своята под лакътя ми и всяка вечер, преди да се обърна, за да се съблече преди лягане, се целувахме за лека нощ. В такива минути желанията ми не бяха нито скромни, нито невинни и нерядко се изкушавах да й задам отново нелепия въпрос, дали би се омъжила за мен. Нелеп, защото къде можехме да намерим на Марс черква? И този въпрос трябваше да се отложи до момента, когато щяхме да се примирим с предначертания от съдбата жребий.
Общо взето, почти през цялото време мислехме за дома. Аз лично често мислех за родителите си и за това, че никога нямаше да ги видя отново. Занимаваха ме и разни дреболии. Бях сигурен например, че съм оставил лампата в моята стая запалена. В онази неделна утрин, когато се готвех да отида в Ричмънд, бях толкова развълнуван, че сега не можех да си спомня дали съм угасил лампата, преди да изляза. С все по- голямо раздразнение се убеждавах, че я запалих, преди да стана от леглото… но дали я загасих на излизане? И никакво успокоение не беше за мен, че сега, след осем или девет години, това нямаше никакво значение. Чувството за несигурност ме дразнеше и не ме напускаше.
Макар да не споделяше мислите си, Амелия очевидно също мислеше за дома. Тя явно правеше усилие да не се връща към миналото и проявяваше прекалено жив интерес към всяко нещо, което срещахме в града, но често в продължение на часове мълчахме, а този факт сам по себе си беше красноречив. Тя често говореше насън — в повечето случаи нищо не разбирах, но от време на време долавях моето име или името на сър Уилям, което показваше, че тя е твърде разстроена. Веднъж дори тактично я попитах какво сънува, но тя отвърна, че нищо не помни.
VIII
Няколко дена след пристигането ни в марсианския град Амелия се зае да изучи местния език. Винаги беше заявявала, че има дарба за езици и въпреки че нямаше на разположение нито речници, нито учебник по граматика, беше много оптимистично настроена. Твърдеше, че съществуват основни жизнени ситуации, при които се произнасят определени думи и ако се вслуша в тях, ще съумее да установи някакъв определен запас от думи. В случай на успех това щеше да ни улесни извънредно много, защото и двамата се чувствахме изолирани от принудителното мълчание.
Първата й задача беше да се опита да преведе надписите, които виждахме закачени на няколко места из града.
Те бяха твърде малко. На всеки вход на града висеше по един и на няколко вида от многокраките автомобили бяха изписани някакви знаци. Тук Амелия срещна своята първа трудност, защото нито един от
