не припадне отново, защото видях, че се олюлява леко, но след малко тя вдигна лице към мен. Чак сега, благодарение на лъча светлина, който падна от едната от кулите върху нея, видях колко е уморена и колко зле изглежда.
— Разбира се, че си прав, Едуард — промълви тя. — Не мислех, че ще оцелеем в пустинята. Ще трябва да се запознаем с марсианците, защото не можем да се върнем в онази пустош.
Стиснах ръката й, за да я успокоя, след което се отправихме полека към сградата, от която бяхме видели да излизат хора. На входа срещнахме и други, които излизаха и тръгваха нагоре по улицата. Един от мъжете дори ни погледна в момента, в който един лъч от кулите ни освети ярко, така че можа да ни разгледа добре, но продължи по пътя си след останалите, без да покаже, че сме му направили особено впечатление.
Спряхме пред прага и за няколко секунди останах загледан в марсианците. Те всички крачеха със странна, отсечена походка, която се дължеше на слабите сили на гравитацията и която без съмнение ние с Амелия също щяхме да усвоим при съществуващите тук условия.
— Ще влезем ли вътре?
— Никакво друго решение не ми идва наум — отсякох аз и изкачих трите ниски стъпала пред вратата. Нова група марсианци се зададе срещу нас. И тя отмина без никой да ни обърне внимание. Не можех да различа лицата им в сумрака, но бяха достатъчно близо, за да видя колко са високи. Всичките бяха поне с шест инча по-високи от мен. От вътрешността на сградата навън струеше светлина. Прекосихме коридора и влязохме в огромно, ярко осветено помещение, което беше толкова обширно, че ми се стори, че заема цялата вътрешност на сградата.
Спряхме до самата врата, целите нащрек, чакахме очите ни да свикнат с ярката светлина.
Вътре цареше истински хаос, мебелите, направени от някакви грубо издялани овални греди, бяха разпръснати безразборно. Ниско над тях висяха широки ивици плат или гума, които много приличаха на хамаци. Няколко десетки марсианци лежаха в тях или стояха наоколо.
Като изключим селяните роби, най-ниската социална категория на планетата, доколкото схванах, това бяха първите марсианци, които виждахме по-отблизо. Всички тук бяха граждани — също като онези, които бяхме видели да размахват електрическите палки — хората, които ръководеха това общество, избираха неговите ръководители, правеха неговите закони. Предстоеше ни да живеем сред тях и въпреки умората и смущението си двамата с Амелия ги заразглеждахме с нескрит интерес.
IV
Вече споменах, че средният марсианец е висок на ръст; но това, което най-много биеше на очи и беше за нас от изключително значение, бе несъмненото им сходство с хората, населяващи Земята.
Да се говори за средния марсианец е точно толкова трудно, колкото и за средния земен жител, защото, макар и кратки, тези първи няколко секунди, през които ние с Амелия оглеждахме обитателите на сградата, бяха достатъчни, за да доловим различията между тях. Сред марсианците имаше и по-високи, и по-ниски от средния ръст, по-дебели и по-тънки, някои бяха с буйни като гриви коси, други — плешиви или започнали да оплешивяват; преобладаващият цвят на кожата им беше червеникав, но при някои беше по-светъл, а при други — по-тъмен.
И след всичко това в общи линии средният марсианец имаше следния вид.
Висок е някъде около шест стъпки и шест инча, с черна или кестенява коса. (Не срещнахме нито червенокоси, нито руси.) Тежи, според земните мерки, около двеста фунта. Широкоплещест е и с добре оформена мускулатура. Лицето му е окосмено с тънки вежди и рядка брада. Някои от мъжете са добре обръснати, но общо взето, това е рядкост. Обикновено марсианецът е с големи неестествено бледи и раздалечени очи. Носът е плосък и широк, а устата — много месеста.
На пръв поглед лицето на марсианеца смущава с привидната си грубост и липса на емоционалност; по- късно, когато влязохме в по-близък контакт с тези така прилични на хора същества, и аз, и Амелия се научихме да долавяме промените в лицата им, макар че никога не бяхме сигурни какво точно означават.
(Моето описание тук е на марсианеца гражданин. Робите бяха от същата раса, но поради лишенията, на които бяха подложени, повечето от тях бяха мършави и недоразвити.)
Марсианките, в стаята имаше и жени, и деца, бяха съвсем като земните жителки, по-слаби физически от мъжката част на населението. И въпреки това почти всяка марсианка беше по-едра от Амелия, която, както вече стана дума, беше сравнително висока за земните стандарти. На Марс не срещнахме жена, която да се нарече хубава, но не мисля, че това качество имаше някакво значение тук. Почти нямаше случай да усетим, че на Марс ценят жените за физическите им качества.
Децата, които видяхме, почти без изключение бяха мили като всички хлапета. Личицата им бяха кръгли и будни, все още лишени от грубостта на възрастните. Държаха се както земните деца, шумно и палаво, но възрастните сякаш никога не се дразнеха, а напротив, прощаваха им всичко великодушно. Често ни се струваше, че децата са едничкият извор на радост в този свят — да се смее възрастен можеше да видиш само в детска компания.
Споменавам тези особености за живота на Марс, които първоначално не ми направиха впечатление, но с течение на времето ставаха все по-ясни за нас. Аз не мога и да си представя раса, която така цялостно да бъде потъпквана и измъчвана като марсианците.
Атмосфера на униние цареше и в помещението, в което влязохме за първи път с Амелия, и може би именно това униние ни спаси. Типичният марсианец, когото описах преди малко, е така ангажиран с вътрешната си трагедия, че е почти напълно откъснат от света около него. С нищо друго не мога да си обясня факта, че ние с Амелия можехме да се движим свободно из града, без да привлечем ничие внимание. Дори в онези първи няколко минути, когато очаквахме да чуем вик на изненада и тревога в резултат на нашето присъствие, само няколко души ни удостоиха със съвсем бегли погледи. Не мога да си представя, че появата на марсианец в който и да е град на Земята ще предизвика подобна реакция.
Вероятно на всеобщото униние се дължеше и почти пълната тишина, която цареше в стаята. Един или двама от марсианците говореха тихо, но останалите стояха или седяха в пълно мълчание. Няколко деца тичаха наоколо под погледите на своите родители и това беше единственото движение в помещението. Гласовете на разговарящите бяха много странни — пискливи, но мелодични. Разбира се, не можехме да разберем думите, нито общия смисъл на разговора им, макар че докато говореха, марсианците твърде оживено ръкомахаха — с една дума, гледката на тези грамадни, грозни хора, с гласчета, които звучаха във фалцет, ни обърка твърде много.
Стояхме с Амелия до вратата, не смеехме да предприемем каквото и да било; хвърлих един поглед към нея и изведнъж видът на лицето й, уморено, мръсно, но прекрасно, ме накара да си спомня за всичко онова, което ми беше познато и близко. Тя също ме погледна; напрежението от последните два дена беше оставило трайни следи в израза й, но въпреки това тя ми се усмихна и усетих как пръстите й се вплитат в моите.
— Та те са съвсем обикновени хора, Едуард.
— Страхуваш ли се все още?
— Не съм сигурна… изглеждат безобидни.
— Щом те могат да живеят в този град, тогава ще можем и ние. Само трябва да разберем всекидневието им и да правим същото. Като че ли не ни взимат за чужденци.
Но точно в този момент група марсианци станаха от хамаците и с рязката си походка се насочиха към нас. Дръпнах Амелия и през коридора я изведох вън на улицата с неспирно сновящите светлини. Прекосихме и застанахме на отсрещната страна, за да видим какво ще правят марсианците.
Миг по-късно групата се показа на входа и без дори да ни удостоят с поглед, марсианците се отправиха в посоката, в която се бяха загубили другите. Почакахме минута-две и ги последвахме.
V
Щом се озовахме на улицата, веднага си дадохме сметка, че вътре беше по-топло, факт, който ни вдъхна още малко спокойствие. Бях се страхувал, че марсианците обикновено живеят при по-ниска температура, но помещението се оказа отоплено до съвсем приемлива за нас температура. Не ми се искаше
