Въпреки всичко, което се беше случило, настроението ми беше добро. Погледнато обективно, шансовете да оцелеем бяха нищожни; Амелия също го беше разбрала. Ако в следващите двадесет и четири часа не стигнехме населено място, положително щяхме да загинем тук на това плато.
Все пак не можех да забравя онзи миг, в който бях видял съдбата на Амелия.
Знаех, че ако през 1903 година тя живее в Ричмънд, ще бъде убита от експлозията край къщата. Не можех да разсъждавам в онзи момент, но ми се струва, че моята безотговорна намеса в работата на Машината на времето беше инстинктивно желание да променя някак съдбата. Положението, в което се намирахме сега, беше резултат на видяното тогава, но за нищо не съжалявах.
Бях решил, където и да се намирахме и в която и да е година, да направя всичко възможно Амелия да не се върне в Англия, докато този ден не отмине!
Бях споделил с нея любовта си и ми се стори, че тя не е безразлична; вече бях повече от сигурен в силата на любовта си и исках да й предложа женитба. Не можех да кажа дали тя ще приеме, но бях решил да бъда категоричен и търпелив. Като моя съпруга тя трябваше да се подчини на волята ми. Очевидно Амелия беше от по-благороден произход, но се мъчех да се убедя, че това не ще попречи кой знае колко на отношението ни един към друг. Тя беше привърженик на еманципацията и ако любовта ни се окажеше истинска, тя нямаше да бъде помрачена от…
— Буден ли си, Едуард?
Гласът й дойде съвсем отблизо.
— Да. Аз ли те събудих?
— Не… Будна съм от известно време. Чух как се променя дишането ти.
— Зазори ли се вече? — попитах аз.
— Като че ли не още.
— Мисля, че трябва да се преместя — казах аз. — Сигурно много ти тежа.
Ръцете й, които все още обгръщаха плещите ми, моментално се стегнаха около мен.
— Моля те стой си така — обади се тя.
— Не бих искал да смяташ, че използувам положението.
— Аз съм тази, която го използува. Ти чудесно заместваш одеяло.
Отдръпнах се леко от нея, така че лицето ми застана точно над нейното. Листата край нас зашумяха в тъмнината.
— Амелия, искам да ти кажа нещо — промълвих аз. — Много те обичам.
Ръцете й още по-силно се стегнаха около мен и ме накараха да наведа лице към нейното.
— Скъпи мой Едуард — промълви тя, прегръщайки ме нежно.
— Нямаш ли какво друго да ми кажеш?
— Само… само че съжалявам за онова, което се случи.
— Не ме ли обичаш?
— Не съм сигурна, Едуард.
— Ще се омъжиш ли за мен?
Усетих как главата й помръдва: поклащаше я насам-натам, но само толкова.
— Амелия?
Тя продължаваше да мълчи и аз чаках неспокойно. Лежеше, без да помръдне, с ръце, отпуснати върху плещите ми.
— Не мога да си представя живота без теб, Амелия — промълвих аз на края. — Познавам те съвсем отскоро, но имам чувството, че съм бил с теб цял живот.
— Аз също — пророни тя почти без звук, но гласът й беше безжизнен.
— Тогава, моля те, омъжи се за мен. Щом стигнем някое населено място, ще намерим британско консулство или някоя мисионерска черква и можем да се венчаем веднага.
— Не бива да говорим за това.
Тогава съвсем отчаян попитах:
— Отказваш ли ми?
— Едуард, моля те…
— Да не би да си сгодена вече?
— Не, не съм, а и не ти отказвам. Просто мисля, че не бива да говорим за такива неща, защото бъдещето ни е съвсем несигурно. Дори не знаем в коя държава се намираме. А дотогава…
Гласът й потрепери и прозвуча почти толкова несигурно, колкото неубедителни бяха аргументите й.
— Но утре — продължих аз — ще разберем къде се намираме и тогава вероятно ще измислиш друго извинение. Искам да знам едно: обичаш ли ме така, както аз те обичам?
— Не зная, Едуард.
— Обичам те нежно. Можеш ли и ти да кажеш същото?
Неочаквано тя обърна глава към мен и докосна нежно бузата ми с устни, сетне промълви:
— Страшно много ми харесваш, Едуард.
Налагаше се да се задоволя и с това. Вдигнах глава и докоснах с устни нейните. Секунда след това тя се отдръпна и изви глава.
— Вече направихме една глупост — обади се тя. — Нека не повтаряме същата грешка. Принудени сме да прекараме заедно нощта и никой от нас не бива да използува това.
— Щом така го разбираш.
— Скъпи мой, не бива да смятаме, че няма кой да ни открие. От всичко, което видяхме, вероятно сме попаднали в частно имение.
— Досега не си споменавала такова нещо.
— Не съм, но може би не сме така сами, както ни се струва.
— Съмнявам се, че някой ще започне да се рови в купчина листа! — казах аз.
При тези думи тя се засмя и ме притисна до себе си.
— Трябва да спим. Може би ни очаква още дълъг път.
— Все още ли ти е удобно в това положение?
— Да. А на теб?
— Яката ме стяга — отвърнах аз. — Смяташ ли, че ще бъде много неприлично, ако си сваля връзката?
— Как успяваш, независимо от условията да спазваш благоприличието! Дай да я сваля… сигурно едвам дишаш.
Понадигнах се, Амелия сръчно разхлаби възела и откопча предното и задното копче на яката. След това аз отново се отпуснах и усетих как ръцете й обгърнаха отново врата ми. Притиснах лицето си до бузата й, целунах крайчеца на ухото й и зачаках сънят да се върне.
III
Събуди ни не изгряващото слънце, чиято светлина се процеждаше през листата над нас в почти кафеникаво сияние, а пукотът и скърцането на стената от растения, край която бяхме разположили бивака си. Полежахме прегърнати още няколко минути, сякаш съзнавахме, че топлината и интимността на изминалата нощ трябва да се вкусят докрай. Най на края изритахме и разбутахме червените листа над нас и се измъкнахме на силната дневна светлина. Схванати от принудителната неподвижност през нощта, дълго се протягахме и разкършвахме.
Утринният ни тоалет беше кратък, закуската — още по-кратка. Изтрихме лицата си с кърпата на Амелия и се вчесахме. Всеки от нас изяде по две таблетки шоколад, които поляхме с растителен сок. Събрахме оскъдния багаж и се приготвихме да продължим пътя си. Забелязах, че Амелия продължава да носи корсета между дръжките на чантата.
— Няма ли да оставим това? — попитах аз, като в същото време си мислех, че би било чудесно, ако тя никога вече не го използува.
— А това? — попита на свой ред тя, измъквайки връзката и яката ми от чантата си. — Ще оставим ли и това?
— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Трябва да ги сложа, когато стигнем до населено място.
