Тя кимна.
— Тогава, моля ви, кажете ми, може и да измисля нещо, за да ви помогна.
— Нищо не можете да направите, Едуард. Ще се оправя.
Коленичих на пясъка пред нея, сложих ръце на раменете й:
— Амелия, никой не знае още колко ще трябва да вървим. Не можем да продължим, ако не сте добре.
— Аз съм здрава.
— Нямам такова впечатление.
— Притеснена съм, но не съм болна.
— Тогава направете нещо — отвърнах аз, чувствайки, че тревогата ми прераства в раздразнение.
Тя замълча за момент и сетне с моя помощ се изправи на крака.
— Почакайте ме, няма да се бавя.
Взе чантата си и бавно се отправи към стената от растения. С предпазливи стъпки премина пространството от по-ниски храсти и навлезе сред високите стъбла. Преди да се скрие от погледа ми, тя се обърна, погледна ме и изчезна зад гъстите стъбла.
Предполагах, че иска да остане сама и се обърнах с гръб.
Изминаха няколко минути, а тя все още не се появяваше. Почаках около четвърт час, след което започнах да се тревожа. Откакто Амелия беше изчезнала от погледа ми, наоколо цареше пълна тишина… но макар тревогата ми да растеше с всеки изминат миг, разбирах, че от уважение към желанието й да е сама трябва да чакам.
Тъкмо погледнах часовника си, притеснен от двайсетминутното й забавяне, когато чух:
— Едуард…?
Без да се бавя, изтичах по посока на гласа, препускайки през аленочервените растения към мястото, където за последен път бях видял момичето. Измъчван от картината на някакво ужасно нещастие, което е могло да я сполети, аз за нищо на света не можех да си представя онова, което видяха очите ми.
Спрях като закован и веднага извърнах поглед: свалила полата и блузата си, Амелия стоеше пред мен… по бельо!
Придържаше полата пред себе си, за да се поприкрие, и ме гледаше плахо и смутено.
— Едуард, не мога да го сваля… Моля ви, помогнете ми…
— Но какво правите? — извиках удивен.
— Корсетът ми е много стегнат… едва дишам, а не мога да го развържа. — Тя се разрида и след малко през сълзи продължи: — Не исках да ви казвам, но от вчера не съм оставала сама. Много е стегнат… моля ви, помогнете ми…
Не мога да скрия, че трагичният израз, изписал се на лицето й, ме забавляваше, но потиснах усмивката си и застанах зад гърба й.
— Какво трябва да направя?
— Има две връзки, които са завързани долу, но без да искам, затегнах възела.
Поразгледах мястото и разбрах каква е работата. Почти без всякакво усилие разплетох с нокти възела.
— Готово — заявих аз и се дръпнах. — Развързан е.
— Моля ви, Едуард, разхлабете връзките. Не мога да стигна сама.
Чувствата, които бушуваха в мен, ме накараха да избухна:
— Амелия, не можете да искате да ви съблека!
— Искам само да разхлабите връзките. Това е всичко.
Пристъпих неохотно към нея и се залових прилежно да изтеглям връзките. Бях стигнал до половината, когато забелязах колко стегнат в действителност е бил корсетът около тялото й. Връзките сами изскочиха от последните два илика. Амелия свали корсета и го захвърли небрежно на земята. Тогава се обърна към мен.
— Просто не знам как да ви благодаря, Едуард. Струваше ми се, че още една минута и ще се задуша.
Ако тя сама не се беше обърнала към мен, щях да сметна присъствието си за изключително неприлично, защото Амелия беше изпуснала полата си и ми даде възможност да видя от колко тънка материя е направена долната й риза и колко твърди са гърдите й под нея. Пристъпих, чувствайки, че ще ми бъде разрешено да я прегърна, но момичето веднага се отдръпна и се покри с полата.
— Вече може да ме оставите сама — каза тя. — Ще успея да се облека без чужда помощ.
IV
Когато няколко минути по-късно Амелия се появи, тя беше напълно облечена и носеше корсета си, преметнат между дръжките на чантата.
— Няма ли да хвърлите това? — попитах. — Толкова неудобна дреха е.
— Само когато дълго време не можеш да я свалиш — каза тя твърде сконфузена. — Ще остана така днес, а утре пак ще я сложа.
— С нетърпение ще чакам момента, когато отново ще ви помогна — заявих съвсем искрено.
— Няма да стане нужда. До утре ще сме в някое цивилизовано място и ще си наема прислужничка.
Тъй като тя цялата беше пламнала, а аз бях съвършено спокоен, сметнах за нужно да отбележа:
— Ако моето мнение има някакво значение за вас, мога да ви уверя, че фигурата ви без корсета е не по-малко елегантна.
— Не е там работата. Няма ли да тръгваме?
Тя потегли и аз я последвах.
Всичко това беше само временно отвличане от тежката ни съдба, скоро слънцето слезе толкова на запад, че растенията започнаха да хвърлят сянка. Щом тя падна върху нас, веднага усетихме силен хлад.
След още половин часов ход тъкмо смятах да предложа да починем за малко, когато Амелия внезапно спря и се загледа в лека вдлъбнатина в пръстта пред нас. Миг след това с бързи стъпки се отправи натам.
Последвах я.
— Ще трябва да се приготвим за нощта — обади се тя. — И мисля, че най-добре е това да стане сега.
— По принцип нямам нищо против. Но ми се струва, че ще е по-добре да вървим колкото се може по- дълго.
— Да, но това място е дълбоко. Ще прекараме нощта тук.
— На открито?
— Няма да се наложи. Имаме време да си построим бивак, преди да е мръкнало. — Тя оглеждаше вдлъбнатината с преценяващ поглед. — Когато бях в Швейцария, ми показаха как се строи навес, в случай че замръкнеш насред път. Трябва да издълбаем тази дупка още и да издигнем насипи. Ако вие свършите тази работа, аз ще нарежа листа.
Известно време поспорихме — убеден бях, че е добре да използваме дневната светлина, за да изминем поне още малко път, но Амелия твърдо беше решила да останем. На края тя съблече жакета си и се отправи към растенията, а аз клекнах и започнах да ровя песъчливата почва с ръце.
Нужни ни бяха два часа, за да построим мястото за нощуване, така че да задоволи и двама ни. През това време бях разчистил по-едрите камъчета, а Амелия беше начупила огромен куп от папратоподобните листа. Подредихме ги като за голям лагерен огън, в основата на който смятахме да се настаним.
Слънцето вече почти се беше скрило зад стената от растения и двамата усещахме застудяването.
— Мисля, че направихме всичко, което зависеше от нас — въздъхна Амелия.
— В такъв случай вече можем да се скрием вътре, нали? — Чак сега виждах колко разумно се оказа настояването й да започнем по-отрано. Ако бяхме продължили да вървим, никога нямаше да успеем да се подготвим така добре за нощта.
— Жаден ли сте?
