В барабана на петото оръдие вече беше поставен снаряд и моите водачи ме поведоха нагоре по метална стълба, опряна в туловището на оръдието, приличаща на арк-бутан4 на някоя катедрала. От главозамайващата височина се виждаше огромното поле, покрито със снаряди, а по-нататък започваше градът.
Стълбата водеше до вход в самия барабан и през него влязохме в тесен тунел. Температурата веднага спадна рязко. Превеждайки думите на единия от мъжете, Едуина ми обясни, че вътрешността на барабана вече е облицована с лед и че след още половин ден ще бъде завършено окончателното обледяване.
Тунелът водеше направо в летателния апарат. Озовахме се в кабината с контролна апаратура и оттук започнахме разглеждането.
Както и по-малките снаряди, и този беше разделен на три главни кабини: челна, средна — за робите, и основна, в която чудовищата и кошмарните им машини пътуваха. Последните две помещения бяха свързани с устройство за източване на кръв. Не забелязах никаква разлика с познатото ми вече приспособление, но единият от мъжете обясни, че по време на пътуването чудовищата ще бъдат упоени и нуждата им от храна ще бъде значително по-малка.
Нямах никакво желание да се замислям за зловещите удобства на противните създания и минахме в най-голямото помещение.
Тук можеше да се види пълен арсенал от снаряжения. Бяха складирани пет трикраки бойни кули, като платформите им бяха отделени от краката и подредени така че да заемат възможно най-малко място, няколко от ниските многокраки машини, над двайсетина огнеметни оръдия и неизмеримо количество от някаква субстанция, натрупано в десетки огромни контейнери. Двамата мъже, а аз още по-малко, можахме да разгадаем съдържанието им.
На различни места от тавана висяха торбите от прозрачната материя, които предпазваха от налягането при приземяване и тръгване.
Не стояхме дълго в голямата кабина, но онова, което видях тук, беше достатъчен аргумент, за да искам да се върна на Земята. И какъв подарък би било всичко това за нашите учени.
Контролната кабина в челната част на снаряда беше просторно помещение, следващо конусовидната форма на носа на снаряда. В момента уредите бяха на пода, но ми обясниха, че по време на движение целият апарат се върти в зависимост от тежестта. (Това никак не ми беше ясно и реших, че преводът на Едуина нещо не беше в ред.) След натъпканата със съоръжения задна кабина тази ми се видя направо просторна. В единия й край беше струпана изсушена храна, имаше тясна тоалетна и помещение с душ, какъвто бяхме използвали в лагера за роби. Хамаците, в които се предполагаше, че ще спи екипажът, висяха на близо осем стъпки над главите ни.
Обясниха ми, че по време на полет няма да ни бъде трудно да стигаме до тях — това пък съвсем не можех да повярвам.
Уредите бяха толкова много, че когато ги видях и си представих огромното съоръжение, което ръководеха, с уплаха си помислих, че до този момент най-сложният механизъм, с който ми се беше налагало да се справям, беше капан за мишки и каручка с пони.
Мъжете обясняваха всичко и с големи подробности, но аз запомнях съвсем малко от нещата, които ми показваха. Имах чувството, че не мога да разчитам твърде на превода на Едуина, а когато бях сигурен, че тя предава вярно, невинаги разбирах понятията.
Показаха ми например широк, съвършено празен стъклен екран, на който по време на полет би трябвало да се вижда какво става пред летателния апарат. Подобен екран вече бях виждал на по-малкия снаряд, но не можех да разбера защо винаги когато стигаха до серия метални копчета, наредени под екрана, ставаше дума за „мишена“. Нещо повече, мъжете обясниха, че когато мишената съвпадне с целта, трябва да се натисне познатия ми вече обвит в зелена обвивка лост, чрез който от носа на снаряда излиташе зелен огън.
Реших, че повечето от неяснотите ще успея да разгадая по време на полета.
Разясненията продължиха, докато главата ми съвсем се замая. Все пак добих някаква представа за онова, което щеше да се случи — изстрелването се извършваше от команден пулт, намиращ се извън снаряда, а вече имах някаква, макар и смътна представа как да продължа управлението.
Марсианците споменаха, че до четири дена чудовищата не смятат да предприемат излитане. Така че имахме достатъчно време, за да подготвим бягството.
Заявих им, че бих искал да отлетя час по-скоро. Сега, когато съществуваше някакъв, макар и нищожен шанс да се измъкна от Марс, нямах никакво желание да оставам повече, отколкото е необходимо.
III
Нощта прекарахме в едно от спалните помещения в града. Беше ми невъзможно да поговоря с Амелия до момента, в който си легнахме, защото Едуина не се отделяше от нея. Едва когато се разположихме в хамака, успяхме да поприказваме.
Лежахме прегърнати — едно от задълженията ми на легендарен герой, което изпълнявах на драго сърце.
— Видя ли летателния апарат? — попита Амелия.
— Да. Мисля, че няма да имаме големи трудности. На полигона е пълно с чудовища, но те са твърде заети с подготовката.
Разказах й какво съм видял: снарядите, готови за полет към Земята, летателния апарат в оръдието.
— Колко ли чудовища смятат да вземат участие в нападението? — попита Амелия.
— Снарядът, с който ще летим, би трябвало да носи на борда си пет от тях. Не можах да преброя останалите, но сигурно са над няколкостотин.
Амелия замълча и след малко попита:
— Чудя се, Едуард… ако наистина мащабите на преселването са толкова големи, дали ще останат чудовища на Марс?
— И на мен ми мина подобно нещо през ума.
— И каква ирония на съдбата би било, ако чудовищата напуснат планетата завинаги?
— За да се заселят на Земята. Не разбираш ли колко наложително е да стигнем преди тях?
След малко Амелия пак се обади:
— Бунтът ще започне утре.
— Не могат ли да почакат?
— Не… изстрелването на нашия снаряд ще бъде знак за началото.
— А няма ли начин да ги убедим да почакат?
— Не си видял всичките им приготовления, Едуард. Вълнението на хората е неудържимо. Запалила съм фитила и експлозията няма да закъснее повече от няколко часа.
С това разговорът ни приключи, но аз още дълго не можах да заспя. Питах се дали това е последната ни нощ в този нещастен свят и ще успеем ли да се измъкнем от него?
IV
Когато си лягахме, край нас цареше наситено с тревожни предчувствия затишие.
Събуди ни звук, от който усетих, че по гърба ми лазят ледени тръпки: сирените на чудовищата тръбяха, прекъсвани от време на време от далечни експлозии.
Първата ми мисъл, продиктувана от натрупания вече опит, беше, че има второ нападение, едва когато, вече станали, се огледахме, видяхме, че в спалнята няма никой, а това значеше, че бунтът е започнал. Марсианците не бяха изчакали.
Край сградата мина бойна машина и стените потрепериха.
Скрита до този момент зад вратата, Едуина изтича към нас.
— Къде са останалите? — попита веднага Амелия.
— Излязоха през нощта.
— Защо не ни събудиха?
— Казаха, че сега вие само искате да излетите и нищо повече.
