— Да, разбира се. Имах намерение да посетя града утре. Тъкмо ще можеш сам да се увериш колко сме напреднали с подготовката.
Пристигнаха нови посетители: този път — делегация от надзиратели от един от индустриалните центрове. Съобщиха ни чрез Едуина, че вече са започнали някои откъслечни действия на саботаж и производството временно е забавено.
Така измина този ден, към края на който се чувствах изтощен, но с чудесно настроение. Нямал съм представа колко добре беше запълнила времето си Амелия през всичките тези дни… Наоколо цареше атмосфера на очакване, целеустременост… и напрежение.
На няколко пъти я чух да подканва марсианците да побързат с подготовката си, за да може революцията да започне малко по-рано.
След работа се измихме и хапнахме, а после се уединихме зад преградата. Щом останахме сами, попитах Амелия защо е необходимо така да се бърза. Щеше ми се да я убедя, че колкото по-добре се подготвят действията на въстаниците, толкова по-големи шансове за успех имат.
— Просто моментът е много подходящ, Едуард — обясни тя. — Трябва да атакуваме чудовищата в момент, когато най-малко очакват това и можем да ги заварим неподготвени. А сега моментът е точно такъв.
— Но те са на върха на могъществото си! — възразих изненадано. — Надявам се, не си затваряш очите за това?
— Скъпи мой, ако не ударим чудовищата в близките няколко дни, хората на тази планета ще бъдат ликвидирани.
— Не разбирам защо. Задържали са господството си досега. Защо да са най-малко готови да посрещнат въстание точно в този момент.
Ето какво гласеше отговорът на Амелия, до който тя беше стигнала с помощта на легендите на марсианците, сред които беше живяла толкова дълго.
II
Животът на Марс е възникнал много по-рано, отколкото на Земята и древните марсианци са създали солидна научна цивилизация преди много хиляди години. Както на Земята, така и на Марс е имало империи и войни и подобно на земните жители марсианците са били амбициозни и са се стремили към развитие. За нещастие обаче Марс е с много по-малки размери от Земята. Ето защо двете жизненоважни съставки за съществованието на един разумен свят — въздухът и водата, постепенно се изгубвали в пространството и древните марсианци знаели, че след около хиляда техни години животът на планетата ще изчезне.
Не можели да открият никакъв начин, по който да спрат този неизбежен процес.
Неспособни да решат проблема радикално, древните марсианци се опитали поне да го забавят. Техният план бил да създадат и развият нова раса, като използват клетки, подбрани от мозъците на най-добрите свои учени, чиято единствена задача е да притежава мощен интелект.
След известен период от време, който според Амелия е продължил десетки стотици години, са били създадени първите нови същества — чудовища.
Първите жизнеспособни чудовища в началото са били изцяло зависими от човешката раса, защото не са можели да се движат и са живеели единствено благодарение на непрекъснатото хранене с кръв на домашни животни и при всяка най-малка инфекция боледували тежко. Притежавали способност да се размножават и следващите поколения чудовища били по-жизнеустойчиви, започнали да се движат самостоятелно, макар и много трудно. Щом странните същества са се почувствали относително независими, те били изправени пред същия проблем, който заплашвал цялото население на Марс.
Древните учени обаче не могли да предвидят едно много важно нещо: макар да притежавали огромен интелект, чудовищата били лишени от каквото и да било топло чувство и нищо не било в състояние да ги спре по пътя на решаването на поставения проблем. Интересите на човечеството, в името на което те всъщност работели, трябвало да се подчинят на решаването на проблема! Ето как човешката раса на Марс била заробена от собственото си творение.
С течение на вековете нуждата от кръв растяла, докато се стигнало до момент, в който кръвта от животни започнала да не достига. Така се сложило началото на източването на кръвта, на което бяхме свидетели.
В първите стадии на своята работа чудовищните същества въпреки цялата си безмилостност допринасяли твърде много за развитието на науката. По тяхна идея и под тяхно ръководство били прокопани напоителните канали в безводните екваториални райони и за да се сведе до минимум излитането на влагата в пространството, създадени били нови видове растения с високо съдържание на вода, които да се отглеждат като култура от първостепенно значение покрай каналите.
Нещо повече, стигнало се до идеята за високоефективен източник на топлина, който осигурявал снабдяването с енергия на градовете и който по-късно бил приложен за направата на огнедишащите оръжия, за куполите от силови полета, които поддържат налягането от атмосферата около градовете.
С течение на времето обаче много от чудовищата се отчаяли от липсата на решение на основния проблем. Други пък смятали, че решение все пак съществува и настоявали, че колкото и да се е променила човешката раса на Марс, отговор на задачата трябва да се намери.
След дълги спорове чудовищата започнали да воюват помежду си и тези вражди продължават и до този момент. Войните ставали все по-ожесточени: храна им били самите хора и тъй като броят на хората все по- чувствително намалявал, чудовищата започнали да се тревожат за своята собствена прехрана.
В резултат се оформили две групи: чудовища, които владеят града, в който се намирахме в момента, най-големия на Марс, и които са убедени, че решението на проблема не бива да се търси повече на тази планета, и чудовища, които владеят останалите три града (между които е и Градът на опустошението), готови да продължат търсенето на територията на планетата. От гледна точка на представителите на човешката раса нито една от двете страни не е за предпочитане, защото независимо от изхода на нещата робството ще продължава да съществува.
В този момент чудовищата от големия град бяха по-уязвими. Те замисляха пренасяне на друга планета и бяха така заети с подготовката, че контролът, който упражняваха над робите, беше най-слабият, какъвто някога е бил виждан на планетата. Пренасянето трябваше да започне след няколко дена и колкото и чудовища да останеха на Марс, за да има някакви шансове за успех, бунтът трябваше да избухне в момента на пътуването.
III
Когато Амелия завърши своя разказ, усетих, че ръцете ми са започнали да треперят и въпреки обичайния хлад в помещението лицето и дланите ми са влажни от пот. В продължение на няколко дълги минути не можех да намеря думи, за да дам израз на вихрушката от чувства, които бушуваха в мен.
Най на края успях да изрека нещо смислено.
— Амелия, имаш ли някаква представа коя планета смятат да колонизират тези същества?
— Какво значение има това — махна тя нетърпеливо с ръка. — Докато са ангажирани с пътуването, могат да бъдат атакувани. Ако пропуснем тази възможност, може би никога вече няма да се отдаде такъв случай.
Неочаквано осъзнах, че Амелия е придобила качество, за чието съществуване до този момент не подозирах. Тя по свой начин беше станала безмилостна. Поразмислих и си дадох сметка, че изглеждаше безмилостна защото, приемайки съдбата си, беше загубила способността да мисли занапред.
Ето защо, проникнат от любов, казах:
— Амелия… нима не чувстваш, че вече си изцяло марсианка? Не се ли страхуваш от онова, което може да се случи, ако тези чудовища нападнат Земята?
Чувството за бъдещето се пробуди у нея така внезапно, както у самия мен преди няколко минути. Лицето й стана пепеляво, а очите й се напълниха със сълзи. Тя ахна и пръстите й инстинктивно покриха устните. Скочи рязко на крака, избута ме, излезе вън от преградата, изтича през цялото помещение и спря до отсрещната стена. Раменете й се разтресоха от сдържани ридания.
