платформата и тялото на уродливото създание!
Ръката ми с ножа беше свободна и започнах отчаяно да забивам острието му в обвитото около мен пипало. Чудовището ревеше дрезгаво от болка, а може би и от страх. Най-после ножът ми вероятно бе започнал да попада в целта, защото усетих, че примката около гърдите ми леко се разхлабва. Второ пипало се надигна към мен, но успях навреме да нанеса смъртоносен удар върху първото, то падна встрани и от раната бликна силна струя кръв. Второто се уви около ръката, с която държах ножа и преди да се сетя да го прехвърля в другата, почувствах, че за миг се парализирах от страх. Сега вече знаех къде е уязвимото място на пипалата и ми трябваха само няколко секунди, за да го отсека.
Придърпан малко по малко от пипалата и собствените си яростни движения, се озовах в центъра на платформата, пред самото лице на чудовището.
В този момент имах чувството, че цялата кабина е пълна с пипала — десет или дванадесет, извиващи се крайника се увиваха около мен. Не мога да опиша колко противно беше докосването им. Всеки един от тях беше сравнително слаб, но сега, когато ме блъскаха и мачкаха едновременно, имах усещането, че съм попаднал в змийско гнездо. Приличната на човка уста се отваряше и затваряше пред лицето ми, като в същото време издаваше пронизителен вой от болка или гняв; в един миг тя успя да захапе крака ми, но нямаше сила дори да разкъса плата на панталона.
Над всичко това бяха очите — онези широки, безизразни очи, които улавяха всяко мое действие.
Положението стана много сериозно: двете ми ръце бяха здраво приклещени и макар все още да стисках отчаяно острието, не бях в състояние да го използувам. Затова пък започнах да ритам право в лицето отпред, целейки се в основата на пипалата, в пищящата уста, в големите кръгли очи… във всичко, до което можех да достигна. Най на края ръката ми с ножа се поосвободи и започнах да нанасям удари, където сваря.
Това беше повратен момент в нашия двубой, защото усетих, че оттук нататък предимството е на моя страна. Предната част на тялото беше твърда на пипане и следователно тук ножът можеше да помогне. От всеки удар, който нанасях, бликаше кръв и скоро подът на платформата заприлича на под на кланица — сред потоци кръв се търкаляха накълцани пипала, а във въздуха се носеха ужасяващите писъци на умиращото чудовище.
Най-после успях да забия острието точно между очите и с един последен немощен писък уродливото създание издъхна.
Пипалата се отпускаха и едно по едно плясваха на пода, през широко отворената клюноподобна уста се разнесе отвратителна воня, а едрите незащитени очи застинаха втренчени някъде далеч, отвъд тъмното овално стъкло на платформата.
Погледнах през стъклото и като през мъгла забелязах, че кръвопролитието долу също е спряло. Растенията вече не горяха, макар тук-там все още да се вдигаха стълбове дим и пара, а оцелелите роби с труд се измъкваха от лепкавата кал.
VI
Потръпнах и измъкнах окървавения си нож, залитайки, се отправих към вратата, като внимавах да не стъпя върху трупа. Ръцете ми бяха лепкави от кръв и слуз. Изкачих се на покрива и с облекчение вдъхнах свежия, макар и разреден въздух. Чантата на Амелия си стоеше там, където я бях оставил.
Вдигнах я и за да освободя и двете си ръце, преметнах едната от дръжките през врата си.
Хвърлих един последен поглед надолу и забелязах, че от всички страни към основите на кулата се стичаха, изоставили работата си и успели да се спасят роби. Някои вече бяха стигнали до сухата пръст и тичаха насам. Нещо викаха и не спираха да размахват тънките си дълги ръце.
Кракът на кулата, който беше най-близо до мен, като че беше най-изправен, с една-единствена гънка. С огромно усилие се прехвърлих през перилата и успях да се вкопча с крака в металния стълб. Сетне пуснах ръце от платформата и обгърнах крака на кулата. Много кръв се беше стекла надолу и макар че изсъхваше бързо на силната слънчева топлина, правеше спускането по стълбата рисковано и опасно. В началото крайно предпазливо, а после и по-смело започнах да се спущам надолу с поклащаща се на гърдите ми чанта.
Щом стъпих на земята, пред мен се изправи огромна тълпа роби, които най-внимателно бяха наблюдавали спускането и ме очакваха, за да ме поздравят. Свалих чантата от врата си и пристъпих към тях. В същия миг те неспокойно отстъпиха назад и чух разтревожените им гласове. Погледнах се и видях, че целият съм облян с кръвта на чудовището и тъй като вече няколко минути стоях под силната слънчева светлина, дрехите ми започваха да съхнат и да изпущат неприятна миризма.
Робите ме гледаха и мълчаха.
Изведнъж забелязах, че една робиня усилено си пробива път през тълпата и бърза към мен. Веднага ми направи впечатление, че тя е по-дребна от останалите и с по-светла кожа. От главата до краката беше покрита с кал и дрехите й висяха като парцали. Очите й бяха сини и блестяха от напиращи сълзи, а косите й бяха разпилени по раменете.
Амелия, прекрасната ми Амелия се спусна към мен и ме прегърна така стремително, че едва не се сгромолясах на земята.
— Едуард! — изкрещя тя като луда и покри лицето ми с целувки. — О, Едуард! Колко си смел!
Обзе ме такова вълнение, че просто не можех да говоря. Когато най-после успях да превъртя езика в устата си, единственото, което можах да промълвя през сълзите на радост беше:
— Още пазя чантата ти.
Нищо повече не можах да измисля.
Глава четиринадесета
В лагера на робите
I
Амелия беше жива, аз също! Животът отново имаше смисъл. Не обръщахме внимание на никого, не забелязвахме нищо; нито зловонието, което се излъчваше от дрехите и на двамата, нито тесния кръг любопитни марсианци, които не ни изпускаха от поглед, имаха значение. Загадките и опасностите на този враждебен свят бяха забравени, защото отново бяхме заедно.
Дълго стояхме прегърнати, без да пророним дума. Малко поплакахме, но продължавахме да стоим, плътно притиснати един до друг; в един миг дори си помислих, че така слети в един организъм на безкрайно щастие, никога няма да се разделим.
Не можехме, разбира се, да останем така завинаги. Краят на нашата прегръдка приближаваше с всяка измината секунда. Робите край нас зашумяха предупредително и неохотно се отдръпнахме, без да изпускаме ръцете си.
Откъм града в далечината пристъпваше една от гигантските бойни машини.
Амелия огледа групата пред нас.
— Едуина? — извика тя. — Тук ли си?
Само след миг отпред излезе млада марсианка. Тя беше почти дете, някъде около дванадесетгодишна, по представите на земните жители.
Тя каза (или поне прозвуча като):
— Да, Амелия.
— Кажи на другите да започнат бързо работа. Ще се върнем в лагера.
Момичето се обърна към останалите роби, направи някакви сложни знаци с ръце и глава (и ги подкрепи с няколко съскащи слова), след което тълпата се разпръсна за секунди.
— Хайде, Едуард — обърна се Амелия към мен. — Онзи звяр в машината сигурно ще иска да разбере как е загинало чудовището.
Последвах я и се отправихме към дълга мрачна сграда, издигната близо до стената от растения. Много скоро се появи някакъв гражданин марсианец, който тръгна между нас. В ръката си държеше електрическа палка.
Амелия забеляза въпросителния ми поглед.
