Първо разгледах контролното табло с надеждата, че ще успея да пусна екраните в действие, за да добия представа за мястото на приземяване на снаряда. Тук претърпях неуспех (ударът при кацането, изглежда, беше повредил уредите) и се обърнах към пулта за управление.
В първия момент се смутих от огромното количество лостове и колела, но скоро забелязах, че част от уредите са разположени в прозрачните торби. Двамата облечени в черно марсианци прекараха полета там, така че беше логично те да са в състояние да коригират траекторията на снаряда оттам.
Разтворих материята с ръце (сега, когато летателният апарат беше на земята, прозрачните стени на торбата висяха отпуснати) и разгледах съоръженията вътре. Конструирани бяха просто и много солидно, вероятно за да могат да издържат налягането при изстрелването и удара на приземяването. Монтирани бяха върху издигнат на пода на кабината подиум. Предназначението на приборите с иглени циферблати остана загадка за мен, но забелязах два големи лоста. Единият от тях много ми приличаше на лоста на Машината на времето на сър Уилям. Прикрепен беше на шарнир и можеше да се движи във всички посоки. Уловях го плахо и натиснах напред. В същия миг се чу шум в отдалечената част на корпуса и снарядът леко потрепери.
Вторият лост беше обвит с някаква яркозелена материя. Той имаше само един път на движение — надолу; щом сложих ръка върху него, се разнесе гръм от силна експлозия и от внезапното рязко раздвижване на целия корпус отхвръкнах от мястото си.
Изправих се на крака и разбрах, че съм открил механизма, който изстрелва зелените пламъци, контролиращи приземяването.
Така разбрах, че макар в момента да е спрял, снарядът все още е в ред и може да функционира. Реших, че ще е по-добре, ако съсредоточа силите и вниманието си към своето бягство.
Поднових опитите си да преместя механизма за отваряне на люка. За мое голямо учудване той се бе поосвободил и преди да заяде отново, вратата се открехна на няколко инча. Забелязах, че през тесния отвор вътре нахлу струйка от ситни камъни и суха пръст. В първия момент се стъписах, но като се замислих, разбрах, че при приземяването голяма част от летателния ни апарат и най-вече носът са се забили в земята.
Този факт заслужаваше по-сериозно внимание и затворих люка. Върнах се към контролното табло и преодолявайки страха си, натиснах отново обвития в зелено лост.
Последва оглушителна експлозия. С подгъващи се крака пристъпих до устройството на люка. Все още заяждаше, но беше значително по-освободено.
Повторих операцията още четири пъти, докато вратата се открехна достатъчно, за да пропусне малък облак пясък и камъчета, през цепнатината се прокрадна и лъч дневна светлина. Забавих се само колкото да грабна чантата на Амелия и не без усилия се промуших навън през тясната цепнатина.
II
След дълга борба с ронливата почва, използувайки туловището на снаряда като опора, от която се оттласквах, най-после стигнах до върха на насипа.
При приземяването си снарядът беше изровил дълбока яма, в която сега лежеше. От двете му страни се издигаха високи насипи пръст; щипещ зеленикав дим, вероятно резултат от моята дейност, се носеше из въздуха. Не мога да определя на каква дълбочина се беше забил снарядът при приземяването си, защото докато се опитвах да освободя вратата на люка, сигурно съм го поместил.
Заобиколих и се приближих до задната страна на снаряда, която не само не беше зарита, но стърчеше над твърдата почва. Чудовищата бяха отворили широко огромния люк, представляващ цялата задна стена на корпуса и вътрешността на кабината им, която чак сега разбрах, че е заемала по-голямата част от обема, беше празна.
Нужни ми бяха няколко минути, за да обходя приличната на пещера вътрешност и да разгледам следите, оставени от чудовищата, и въпреки това мина още един час, преди да се разделя окончателно със снаряда.
Разбрах, че чудовищата в действителност са били пет. На борда са се намирали и няколко коли, защото по стените имаше десетки скоби и прегради.
В дъното на кабината, опряно в стената, която разделяше помещението от другите кабини, беше инсталирано нещо като просторно канапе, скрито от завеса. Формата и размерите му недвусмислено показаха, че е било предназначено за чудовището. Не без известен трепет надникнах зад него и… бързо се дръпнах.
Тук се намираше механизмът, който ръководеше изтеглянето на кръвта на робите в шкафа. Цяла система от остриета и пипети, свързани чрез тръби с голям стъклен резервоар, в който беше останала още много кръв.
Ето с какво тези вампирски чудовища отнемаха живота на човешките същества!
Излязох от отворената стена на кабината да прочистя дробовете си от противната миризма. До дъното на душата си бях отвратен от онова, което открих, и цялото ми тяло трепереше от погнуса.
След известно време се върнах отново в кабината. Исках да разгледам съоръженията, оставени от чудовищата, и направих откритие, от което ми стана ясно, че сложният път, по който бях излязъл, е можел да бъде избягнат. Оказа се, че корпусът на снаряда е с двойни стени и между вътрешните и външните му стени се намира цяла мрежа от тесни и ниски коридори, които кръстосват почти целия корпус. Пролазих в единия от тях и се озовах пред капак, който ме изведе в контролната кабина, и който не бях забелязал преди.
Телата на двамата марсианци веднага ми напомниха за преживяното преди няколко часа на борда на летателния апарат и без да се бавя, се върнах обратно по коридора в обширната задна кабина. Тъкмо се готвех да скоча на земята, когато ми хрумна мисълта, че в този пълен с опасности и рискове свят никак не би било зле да съм въоръжен. Обърнах се и се огледах да открия някакъв предмет, който би могъл да ми послужи като оръжие. Нямах голям избор, защото чудовищата бяха изнесли почти всичко, което можеше да се пренесе… но изведнъж си спомних за остриетата зад шкафа за източване на кръв.
Напълних дробовете си с пресен въздух и се спуснах към импровизираното канапе. Разгледах остриетата и забелязах, че всяко от тях е пъхнато в нещо като калъф, избрах си дълго около девет инча острие, развинтих го, обърсах го в една от прозрачните торби и го прибрах в чантата на Амелия.
Изскочих навън и тръгнах през пустинята.
III
Чудех се накъде да вървя, за да намеря подслон. Знаех, че някъде наблизо има друг град, бях го видял на екрана, преди да се приземим, но сега за нищо на света не можех да определя посоката.
Вдигнах очи към слънцето и установих, че е в зенита си. В първия миг този факт ме обърка — снарядът беше изстрелян около пладне, а при това бях спал няколко часа. Едва по-късно съобразих, че бяхме летели на запад и сега вероятно се намирах на обратната страна на планетата!
Така или иначе до настъпването на нощта оставаха няколко часа.
Тръгнах към оголен скален масив, намиращ се на около петстотин ярда от снаряда. Това беше най- високата точка в околността и реших, че оттам ще мога да огледам по-добре района.
Отправил поглед към скалата, не обръщах голямо внимание на близката околност. Не мога да кажа, че почти невероятното ми спасение беше повдигнало много духа ми, бях обзет от дълбоко униние — чувство, което не ме напускаше от момента, в който Амелия беше отвлечена от Града на опустошението. Нищо от онова, което се бе случило с мен този ден, не ми напомни за нея, но в момента, в който разреших проблема с бягството, мислите ми отново се върнаха при Амелия.
Бях изминал повече от половината път до скалата, когато изведнъж осъзнах какво става около мен.
Видях много приземили се снаряди. Само в моето полезрение преброих около дванадесетина, а по-натам стояха три от многокраките коли. От чудовищата или от хората, които ги бяха довели тук, нямаше и следа, макар че бях сигурен, че в повечето от колите вече са се настанили противните същества.
Самотната ми разходка по червеникавия пясък надали бе привлякла вниманието на някое от тях. Чудовищата твърде малко се интересуваха от грижите на човеците, а и аз не давах пет пари за тях.
