подред и замълча.
Сякаш в подкрепа на думите му жестокият лаещ глас на едно от чудовищата се разнесе от решетката в челната кабина и проехтя в тясното метално помещение.
Робът, който първо беше посочен, лежеше вяло на пода, там, където беше паднал от своята торба; момичето и другият мъж му помогнаха да се изправи. Той беше в съзнание, но както и другия нещастник, сякаш беше загубил контрол върху мускулите си. Приближих се да им помогна, но те не ми обърнаха никакво внимание.
Сега вниманието им беше насочено към шкафа, който бях забелязал в началото. По време на полета вратите му бяха останали затворени и предположих, че в него са прибрани някакви съоръжения. Но щом момичето отвори едната врата, веднага стана ясно колко жестоко съм се лъгал.
Поради наклоненото положение на снаряда вратата се разтвори веднага и можах да видя какво има вътре. Пространството не беше по-голямо от това на един обикновен шкаф и можеше да побере изправен човек. Към едната от металните стени бяха прикрепени пет скоби, подобни на гривни на белезници, но изработени с такава жестока прецизност, че веднага навеждаха на мисълта за хирургическа операция.
Робът беше набутан във вътрешността на шкафа, главата му се люлееше, а краката едвам го държаха. Изглежда, в последния момент до замъгленото му съзнание беше стигнало някакво предчувствие, защото щом усети къде се намира, направи опит да окаже слаба съпротива — най-многото на което беше способен; той обаче не можеше да се бори с другите двама и след близо минутна борба те успяха да го изправят вътре.
Щом съответните части на тялото му се докоснаха до скобите, те сякаш по команда се сключиха около тях. Първо бяха сковани ръцете, после краката и най на края шията. От гърлото на нещастника се разнесе провлачен жален вой и той отчаяно замърда глава, като се опитваше да я измъкне. Момичето бързо затвори вратата и в същия миг слабите му викове заглъхнаха.
Озърнах се ужасен. Останалите гледаха втренчено в земята, избягвайки погледите на другите. Забелязах, че мъжът с електрическата палка все още стоеше на входа, готов за действие.
Изминаха пет мъчителни минути, след което внезапно вратата на шкафа се отвори и мъжът се строполи на пода вън.
Намирах се най-близо до него и се наведох да го разгледам. Той беше в безсъзнание, а може би по- скоро мъртъв. На местата, където скобите го бяха държали, имаше следи от пробождане не по-големи от една осма от инча в диаметър. На всяка дупчица по краката и шията имаше следа от кръв. Тялото му беше восъчно бяло, като че кръвта му беше източена до капка.
Още не бях вдигнал очи от нещастника, когато другият поразен от електрическата палка беше завлечен до шкафа. Съпротивата му беше още по-слаба, електрическият шок беше съвсем отскоро и само за няколко секунди тялото му беше хванато от скобите. Затвориха вратите.
Това, което най-силно ме порази в цялата тази история, беше как безропотно приемаха съдбата си робите. Останалите двама — мъжът и момичето, стояха унили и чакаха да бъде изсмукана кръвта и на следващия. Трудно ми беше да си представя, че подобно варварство може да се приеме спокойно, но очевидно властта на чудовищата беше толкова силна, че марсианските граждани се виждаха принудени да помагат в това кошмарно дело.
Отвърнах очи от мъжа с палката с надеждата, че ще загуби интерес към мен. Когато няколко мига по- късно трупът на човека в шкафа се строполи на пода, последвах останалите в редицата и хладнокръвно преместих трупа му, за да не пречи на входа.
Последният роб пристъпи сам до отворения шкаф, скобите се сключиха около крайниците му и аз бързо затворих вратата.
Мъжът с черната дреха изгледа втренчено мен и момичето и една-две секунди след това, очевидно доволен от факта, че ще успеем да се справим и сами, най-неочаквано се върна в кабината си.
Почти интуитивно усетих, че се появява някаква минимална възможност за бягство, обърнах очи към момичето, но на него явно всичко му беше безразлично и безучастно подпираше гръб на стената. Предоставено ми беше около минута време да мисля и решавам свободно и се огледах отчаяно. Доколкото можех да забележа, единствен път за измъкване беше люкът в челната кабина. Огледах извития покрив и тавана, но с изключение на приспособленията за петте торби в тавана те изглеждаха идеално гладки…
Пристъпих тихо до решетъчната преграда и погледнах крадешком двамата пилоти отпред. Седяха с гръб към мен и наблюдаваха апаратите на контролното табло. Забелязах ръчката, с която се отваряше люка, но беше невъзможно да го отворя, без да ме чуят.
Зад гърба ми вратата на шкафа се отвори с трясък и мъжът се свлече навън, просвайки безкръвните си ръце върху момичето. При този звук двамата марсианци се обърнаха и аз мигновено се сниших, за да избегна погледите им. Момичето не отделяше очи от мен и при вида на сгърченото му от страх лице се вцепених от ужас. Сетне, без да издаде звук, тя влезе в шкафа, а аз останах сам с трите безжизнени тела.
Затворих вратата след нея, без да поглеждам вътре, и се отдалечих в едни от ъглите, където нямаше трупове, и повърнах.
II
Не можех да стоя повече в тази дяволска кабина, където миришеше на смърт; слепешката прекрачих труповете и се хвърлих към преградата с единственото желание да ликвидирам марсианските жители, които бяха причина за това чудовищно унищожение на себеподобните си.
Никога до този момент не ме беше обхващала такава заслепяваща и всепоглъщаща ярост и омраза. Обезумял се хвърлих в контролната кабина и стоварих силен удар в гърба на по-близкия до мен марсианец. Той се строполи веднага, а челото му се разпра в ръба на някакъв инструмент.
Електрическата му палка падна на пода до него и аз я грабнах.
Другият вече седеше на пода, а моето нападение му даде възможност само да обърне лице към мен. Замахнах с палката и го пернах по ключицата. Той потрепери и се свлече настрани. Хладнокръвно и целенасочено притисках уреда в слепоочието му. Мъжът се сгърчи конвулсивно няколко пъти и утихна. Обърнах се и към другия, който лежеше зашеметен, а кръвта от челото му се стичаше обилно надолу. Той също опита палката и щом престана да се гърчи, хвърлих настрани омразното оръжие и се извърнах. Отново ми стана лошо и загубих съзнание. Последното, което помнех, беше шумът от отварянето на вратата и тупването на трупа на момичето на пода зад мен.
Глава тринадесета
Грандиозна битка
I
Припадъкът ми, изглежда, е преминал в сън, защото нямам никакъв спомен за следващите няколко часа.
Когато се събудих, бях спокоен и в първите една-две секунди не помнех нищо от ужасните събития, на които бях станал свидетел. Щом седнах обаче и съзрях телата на двамата марсианци, преживяното изникна в съзнанието ми до най-малката подробност.
Погледнах часовника си. Не бях спирал да го навивам и вече знаех, че марсианският ден се равнява почти на този на Земята, и макар че тук не се налагаше да знам точния час, часовникът ми помагаше да се ориентирам във времето. Дадох си сметка, че съм прекарал на борда на снаряда повече от дванадесет часа. Всяка минута тук ми напомняше за онова, което бях преживял и направил, ето защо бързо пристъпих до люка и се опитах да го отворя. Бях видял как го затвориха я смятах, че ще бъде достатъчно да направя обратното. Оказа се, че съм се лъгал: преместих ръчката няколко инча и механизмът заяде. Продължих безуспешните си опити още няколко минути и на края се отказах.
Огледах кабината, за първи път усетил, че нищо чудно да не мога да се измъкна оттук. Мисълта беше ужасяваща и тръпки на паника сковаха дъха ми; закрачих неспокойно из кабината.
На края здравият разум победи и си наложих да направя системен и подробен оглед на помещението.
