от оръдието!
В по-голямата си част формата му беше цилиндрична и само на края се скосяваше в остър връх. Приликата с артилерийските снаряди беше поразителна… но никога на Земята не можеш да срещнеш снаряд с подобни размери. Дължината от единия до другия му край трябва да беше някъде около петдесет стъпки, а в диаметър сигурно стигаше до двадесет стъпки. Отвън повърхността му беше равна, лъскава и блестеше на ярката слънчева светлина. Гладкостта й се нарушаваше на едно-единствено място — на плоския заден край. Там се виждаха четири изхода, които, щом се приближихме, се оказаха четири топлинни генератора, точно такива бях видял да използуват чудовищата. Единият беше в центъра, а останалите три образуваха равностранен триъгълник.
Двамата марсианци ни подкараха към люк, отворен близо до носовата част на снаряда. Чак тогава започнах да се колебая, защото си дадох сметка, че от нас се иска да влезем вътре. Робите също запристъпваха нерешително, но пазачите ни вдигнаха застрашително електрическите си палки. Преди някой да успее да мръдне, единият от робите беше докоснат по рамото. Той зави от болка и се строполи на земята.
Другите двама се наведоха веднага и го вдигнаха, след което, без повече да се бавим, бързо тръгнахме по наклонената метална плоскост вътре в снаряда.
V
Ето така започна моето пътешествие в небесните висини на Марс.
На борда на този своеобразен летателен апарат имаше седем човешки същества: аз, четиримата роби и облечените в черни костюми марсианци, които ни надзираваха.
Самият снаряд беше разделен на три части. В най-предния участък се намираше малко отделение, където стояха двамата пилоти по време на полета. Веднага след това, отделен с метална решетка, беше вторият участък, където бяхме натикани ние. В дъното на това отделение се намираше плътна метална стена, която го отделяше напълно от останалата част. Зад нея се намираха отвратителните чудовища и техните дяволски машини. Всичко това открих по начин, който скоро ще разкажа, но първо искам да опиша кабината, в която се намирахме ние.
Имах късмета да вляза последен и се озовах най-близо до преградата. Мъжете в черно закрещяха някакви нареждания на хората отвън и това ми даде възможност да се огледам спокойно.
Вътре нашата кабина беше почти празна, металът, от който беше направен снарядът, отвътре не беше боядисан и тъй като формата му беше цилиндрична, подът на помещението извиваше и постепенно преминаваше в таван. От горе на долу, дано бъда разбран правилно, висяха пет неголеми продълговати торби от някаква прозрачна материя. До стената, разделяща нашето отделение от основния корпус на снаряда, беше изправен метален сандък, който в първия момент взех за шкаф, плътно затворен с две врати. Направи ми впечатление, че робите се държат колкото се може по-далеч от него, и тъй като нямах представа какво е това, аз също гледах да застана в най-отдалечения от него край.
Отделението пред нас беше малко и тясно, но онова, което най-силно привлече вниманието ми, беше онази част от него, която беше оборудвана с научна апаратура. Много малко от онова, което виждах, можех да разбера, но имаше един апарат, чиито функции не се нуждаеха от обяснения.
Обширна стъклена стена, разположена точно пред местата на двамата пилоти. Осветена беше отвътре по някакъв непонятен за мен начин, така че на стъклото се появяваха най-различни изображения — сякаш там бяха инсталирани няколко магически фенера едновременно. И нищо чудно, че вниманието ми веднага беше приковано върху образите, които се появяваха на стъклото.
Най-голямата от картините показваше какво става непосредствено пред снаряда, т.е. в момента, когато за първи път забелязах това устройство, стъклото беше изцяло заето от картината на машината, която закачаха за носа на снаряда. След малко се появи друг образ, на който се виждаше какво става от двете страни на снаряда, а също и зад него. На друга се разкриваше вътрешността на нашата кабина, където забелязах и собствената си фигура, застанала до решетката. Помахах няколко пъти с ръце, като не спирах да се удивлявам на изобретението. Имаше и един тъмен ъгъл, който според мен трябваше да показва отделението на противните чудовища и основния корпус на снаряда.
В челната кабина имаше и разни други апарати, най-големият от които беше инсталиран пред други две прозрачни торби, които висяха от тавана.
Най-после мъжете отпред приключиха с нарежданията си и отстъпиха вътре. Единият от тях завъртя някаква ръчка и вратата на люка бавно се затвори, докато се сля с корпуса на снаряда. В този миг потокът дневна светлина прекъсна и вътре светна изкуствено осветление. Без да ни обръщат внимание, двамата мъже се отправиха към контролното табло.
Погледнах робите, които бяха с мен. Момичето и двама от мъжете седяха на пода, а третият говореше нещо успокоително на човека, когото бяха докоснали с електрическата палка. Той не беше добре: трепереше неудържимо, не можеше да владее мускулите на лицето си, клепачите му бяха тежко отпуснати, а от устата му се стичаше струйка слюнка.
Обърнах поглед към екраните и забелязах, че със запалването на изкуственото осветление вече можеше да се види какво има в основната част на корпуса. Тук, натъпкани едно до друго, се намираха пет чудовища. Всяко от тях вече се беше настанило в подобна на нашите прозрачна еластична торба, но значително по- голяма. Гледката на тези противни същества, увиснали по този начин, беше твърде комична, но не по-малко отвратителна.
На другите екрани се виждаше, че все още имаше много хора около снаряда. Няколкостотин души, повечето от които роби, бяха заети с изтегляне на различни части от съоръжения, намиращи се до този момент около дулото на оръдието.
Изминаха много дълги минути без някакво видимо раздвижване на нашия апарат. Двамата мъже в черно проверяваха апаратите пред себе си. Сетне най-неочаквано целият снаряд се поклати и на екрана се видя как тръгва назад. Друг екран показваше какво става от задната му страна — избутваха ни бавно към дулото на снежното оръдие.
VI
Многокраката машина, закачена за носа на снаряда, ръководеше операцията. Щом той стигна до началото на барабана за изстрелване, усетих как температурата вътре започва бързо да спада, сякаш металният барабан беше изкуствено охладен и изсмукваше топлината на снаряда; в същото време на големия екран се виждаше как от колата, контролираща нашето движение, бликат мощни струи вода. Приспособлението, което разпръскваше водата, се въртеше около корпуса, след него в кръг летяха и водните струи. Успях да видя само това, защото машината навлезе в барабана след нас и закри и последния лъч дневна светлина.
Въпреки електрическото осветление, вградено по вътрешните стени на цевта на оръдието, на екраните не се виждаше почти нищо. През металните стени на снаряда до слуха ми стигаше само слабото свистене на водата.
Температурата вътре продължаваше да спада. Скоро стана почти толкова студено, колкото през онази първа нощ, която прекарахме с Амелия в пустинята и ако не бях посвикнал с условията в този смразяващ и враждебен свят, щях да си помисля, че сигурно скоро ще умра от бялата смърт. Зъбите ми тракаха неудържимо, когато чух звук, от който вече бях свикнал да се плаша: режещ дрезгав глас, който се разнесе от малка решетка в челната кабина. Скоро забелязах как един от мъжете в черно дръпна някакъв лост и поток топлина нахлу в нашето отделение.
Продължителното придвижване по барабана за изстрелване все още не спираше. След първите няколко минути, които двамата мъже отпред прекараха в трескава работа, сега те бездействаха и чакаха края на операцията. През това време аз наблюдавах екрана, показващ чудовищата; едното от тях, което беше най-близо, както разбрах от екрана, не откъсваше хладните си изразителни очи от мен.
Най-после придвижването спря и за миг настана дълбока тишина. Бяхме стигнали дъното на цевта, където се намираше подложка от дебел пласт лед, спиращ по-нататъшното ни движение. Изчакахме контролиращата ни машина да приключи с обливането. На екрана, отразяващ задната страна на снаряда, се
