виждаше, че от леда ни делеше не повече от инч.
От този момент нататък всичко тръгна гладко и бързо. Колата, която ни избута, беше откачена от снаряда и бързо се отдалечи. Само за няколко минути тя напусна цевта.
На екрана, отразяващ събитията пред носа, се виждаше вътрешността на цялата цев чак до онази светла точка, през която влизаше дневната светлина. По цялата дължина барабанът за изстрелване беше подплатен с дебел пласт лед.
VII
От малката решетка в челната кабина отново се разнесе режещият глас на чудовището и четиримата роби, които бяха заедно с мен, побързаха да изпълнят заповедта. Пристъпиха до прозрачните торби, като не забравиха и пострадалия си другар и му помогнаха да нахлузи материята около себе си. Направи ми впечатление, че и мъжете в предната кабина се пъхат в торбите, които се спущаха пред контролните прибори.
Огледах се и видях, че едната от прозрачните торби в нашата кабина е закачена така, че от нея бих могъл да наблюдавам какво става в челната кабина, но единият от робите точно в този момент се мушваше в нея. Не исках да загубя тази благоприятна позиция, дръпнах мъжа за рамото и замахах гневно с ръце. Без да се противи, той се измъкна и се отдалечи към друга свободна торба.
Стиснах здраво чантата на Амелия и се промуших през цепнатината, все още недоумявайки защо е всичко това. Щом се озовах вътре, материята увисна край мен като перде. Почувствах, че някъде отгоре постъпва чист въздух, така че въпреки притеснението от затвореното пространство в торбата не беше непоносимо.
Видимостта ми към кабината с уредите беше намалена, но въпреки всичко виждах три от екраните. Това бяха тези, на които се виждаше какво става пред, зад и встрани от снаряда. Последният екран, естествено, беше съвършено тъмен, защото от всички страни снарядът беше обгърнат от стените на барабана.
Неочаквано силна вибрация разтърси корпуса и в същото време усетих, че политам. Инстинктивно пристъпих назад, за да запазя равновесие; нищо не се получи, защото материята около тялото ми здраво ме държеше. Чак сега схванах част от функциите на торбите — колкото повече цевта се вдигаше, толкова по- плътно ме обгръщаше прозрачната материя, която всъщност ме държеше да не падна. Така че когато издигането спря, се оказа, че не мога да направя никакво движение. Краката ми не докосваха пода и на практика лежах, а цялата ми тежест беше поета от торбата. Оръдието не спря да се повдига, докато не застанахме под ъгъл около четиридесет и пет градуса към хоризонта.
Веднага щом операцията приключи, на екрана, който показваше задната страна на снаряда, блесна силна светлина и усетихме мощен тласък. Огромна, почти непоносима тежест се стовари върху ми, тъканта около мен се прилепи още по-плътно. И въпреки това ударът на ускорението ме притискаше като с огромна ръка.
След първия тласък, освен налягането не усетихме нищо повече — ледът беше наслоен с изключителна точност и излъскан като огледало. Гледах екрана за задно виждане и в тъмнината виждах само четири лъча бяла светлина; пред нас беше дневната светлина, струяща от дулото. В началото приближаването към нея беше едва доловимо, но след няколко секунди тя започна да се движи към нас с все по-голяма скорост.
Скоро напуснахме барабана и в същия миг налягането от ускорението отслабна и на екраните се заредиха една след друга живописни картини.
На екрана за задно виждане в продължение на няколко секунди можех да различа дулото на оръдието, от което струеше голям облак пара; на екраните за странично виждане се редуваха картини на земя и небе, а пред нас се ширеше само дълбоката небесна синева.
Мислех си, че опасността вече е преминала и мога вече спокойно да се измъкна от торбата, но за своя изненада открих, че все още материята плътно ме е обгърнала и не мога да направя и крачка. Всичко около мен се завъртя с бясна бързина, като че падах от голяма височина и на края изпитах панически ужас от абсолютната си безпомощност. Бях здраво затворен в снаряда, неспособен да се помръдна, запратен някъде в небесата.
Затворих очи и поех дълбоко дъх. Въздухът, който постъпваше в торбата, беше хладен и това ми вдъхна кураж, че не съм вътре, за да умра.
Вдъхнах дълбоко втори път, сетне — трети, насилвах се да се успокоя.
Най на края отворих очи. Нищо в снаряда не се беше променило поне дотолкова, доколкото виждах. Картините и на трите екрана бяха еднакви — всяка показваше небесната синева, само на онази за задно виждане можах да различа няколко предмета, които летяха зад нас. Известно време не можех да разбера какви са, но след като се взрях по-добре, разбрах, че това са четирите топлинни генератора, които топяха леда в дъното на оръдието. Предположих, че щом ги изхвърлят, те сигурно вече не са нужни.
Че нашият апарат очевидно се въртеше бавно около оста си, стана ясно няколко секунди след това, когато единият от екраните за странично виждане най-неочаквано отрази ивица суша, която се полюшваше нагоре-надолу по екрана. Скоро картината на планетата изпълни целия екран, но се намирахме на такава височина, че беше почти невъзможно да се различат каквито и да е подробности. Летяхме над местност, която приличаше на сух планински район, където вероятно също бе имало военни действия, защото по повърхността личаха дълбоки кратери. Не мина много и снарядът се извъртя, а екранът отново се изпълни с небесна синева.
От екрана за предно виждане личеше, че снарядът лети по хоризонтална линия, защото можах да различа линията на хоризонта. Мъжете пред уредите вероятно имаха начин да коригират въртенето, защото често долавях съскащи звуци и постепенно линията на хоризонта се стабилизира.
Мислех си, че щом вече сме във въздуха, няма да има повече сътресения, ето защо страшно се изплаших, когато няколко минути по-късно се разнесе гръм от силна експлозия и ярка зелена светлина изпълни екраните, които можех да видя. Проблясъкът трая не повече от миг, но секунда след това последва нов. Бях виждал вече такива зелени пламъци в часовете преди нападението на града и реших, че ни нападат, но между експлозиите атмосферата вътре в снаряда остана същата.
Зелените проблясъци зачестиха и почти всяка секунда се разнасяше по един. Поспряха за известно време и тогава успях да забележа, че траекторията на снаряда чувствително се е променила. За миг в екрана за предно виждане се мярна картината на огромен град. В следващата секунда снарядът беше обгърнат от нов поток зелен пламък, който заля всичко. Сред ослепителната светлина, шума и рева почувствах как материята около мен се стяга още повече… последното нещо, което си спомням, е почти непоносимият натиск на рязко спиране, последван от страхотен удар.
Глава дванадесета
Какво видях в летателния апарат
I
Екраните потъмняха, торбите се отпуснаха и всичко потъна в тишина. Подът застана вдигнат рязко нагоре, а когато се освободих от прикрепящата ме прегръдка на прозрачната материя и почти в безсъзнание се строполих на едната от стените, дори не смеех да вярвам, че най на края снарядът се намира на твърда почва. Край мен робите също паднаха или се измъкнаха от торбите си, след което се скупчихме заедно, все още треперейки след шока от полета.
Не ни оставиха дълго сами. През преградата долових шум от гласове и миг по-късно единият от облечените в черно мъже се появи; изглеждаше леко замаян, но стоеше на краката си и носеше своята електрическа палка.
За голямо мое учудване той вдигна дяволското си оръжие и с пискливия си сопранов глас изкрещя някаква заповед. Аз, разбира се, нищо не разбрах, но въздействието върху останалите беше мигновено. Единият от мъжете роби се изправи и изкрещя нещо в отговор, но веднага беше ударен с палката и се строполи на земята.
Мъжът до входа завика отново. Посочи роба, който беше ударил при влизането ни в снаряда, сетне, онзи, който току-що бе ударил, после третия, момичето и най на края мен. Извика пак нещо, посочи ни
