мъже и една жена. По всичко личеше, че не са били поразени от пипалата на нашествениците, защото изглеждаха напълно здрави.
Колата продължи да кръстосва улиците и само от време на време през решетката на кабината се разнасяше неприятен, протяжен вой. Тук, в компанията на марсианците, се чувствах по-сигурен, но не можех да залича напълно от съзнанието си мисълта за присъствието на чудовищното същество в кабината.
Бавната обиколка из града продължи близо два часа и още оживели марсианци бяха качени на платформата. От време на време срещахме и други коли, заети със същата дейност, по което разбрах, че нападението е приключило.
Намерих си едно място в ъгъла на платформата, седнах и прегърнах чантата на Амелия.
Питах се дали това, на което бях станал свидетел, беше нападение в пълния смисъл на думата. Нашествениците се оттеглиха и оставиха града в пламъци и дим; цялата работа по-скоро ми приличаше на престрелка и нищо повече. Припомних си изстрелите на снежното оръдие; можеше да се предположи, че неговите снаряди са насочени към градовете на врага. В такъв случай ние с Амелия бяхме попаднали в центъра на някаква разправия, с която нямахме нищо общо, а Амелия беше станала една невинна жертва.
Веднага отхвърлих тази мисъл: беше ми непоносимо да си представя, че тя е в ръцете на тези кошмарни същества.
По-късно друга мисъл ми дойде наум, благодарение на която прекарах още няколко твърде неприятни минути. Дали беше възможно да съм попаднал на някоя от колите на нашествениците?
Известно време тази възможност не ми даваше мира, след което в съзнанието ми отново се върна образът на мъртвото чудовище. То очевидно защищаваше града, нещо повече, хората около мен не проявяваха онези признаци на страх, които наблюдавах по време на нападението. Беше ли възможно всеки град на Марс да се управлява от отвратителни чудовища?
Не ми остана много време да се замисля върху новоизникналия проблем, защото натъпканата с хора кола се отправи към края на града. Стовариха ни пред висока сграда, в която влязохме. Тук се нахранихме с приготвена от робите храна. Сетне ни заведоха до оцеляло спално помещение и ни разпределиха по хамаците. Нощта прекарах свит в един хамак с още четирима мъже марсианци.
III
Последва дълъг период от време (толкова мъчителен, че ми коства голямо усилие да го опиша), през който работех по възстановяването на разрушените улици и сгради. Работа имаше много и при чувствително намалелия брой на населението просто не виждах реална възможност да се справим с всичко.
Не съществуваше и минимален шанс за бягство. Във всеки миг от денонощието отвратителните чудовища ни пазеха, а привидната свобода в града, благодарение на която двамата с Амелия можахме да го изучим основно, отдавна не съществуваше. Съвсем малка част от града беше обитаема, а я охраняваха не само полицейските коли, но и наблюдателни кули, останали невредими по време на нападението. Те се управляваха от чудовищата, които очевидно бяха способни да стоят неподвижно в продължение на дълги часове.
Голяма част от робите бяха изпратени в града и най-тежката и неприятна работа вършеха те. И въпреки това моите задължения не бяха никак леки.
В известен смисъл бях доволен, че работата поглъщаше почти всичките ми сили, защото не ми оставаше време да мисля много за тежката съдба на Амелия. Установих, че дори предпочитам да е умряла — мисълта, че тези ужасни същества могат да я подложат на отвратителни изтезания, ме подлудяваше. И в същото време и за миг не исках да се примиря с възможността, че е мъртва. Исках да е жива, защото тя беше смисълът на живота ми. Винаги присъстваше в мислите ми, колкото и да бях зает със заобикалящите ме събития. Често пъти нощем не можех да заспя, измъчван от чувство на вина, обвинявах се в несъществуващи грешки. Желаех я и я обичах и почти не минаваше нощ, без да плача горчиво в своя хамак.
Фактът, че марсианците наоколо живееха при същите тежки условия, или това, че най-после бях успял да разбера причината за безкрайната им мъка, не беше никаква утеха за мен.
IV
Скоро загубих представа за дните, но сигурно бяха минали повече от шест месеца по представите на Земята, преди да настъпи драматичната промяна в моя живот. Един ден, без предварителна подготовка, бях подкаран с още дузина мъже и жени навън от града. Следваше ни многокрака кола.
В началото помислих, че ни карат към някой от индустриалните райони, но скоро след като напуснахме защитния купол, се отправихме на юг и по един от мостовете минахме от другата страна на канала. Пред нас се виждаше цевта на снежното оръдие.
По нищо не личеше да е пострадало по време на нападението — или пък го бяха поправили много добре, около дулото му кипеше оживена работа точно както по времето, когато двамата с Амелия го бяхме видели за първи път. Сърцето ми спря от ужас, защото перспективата да работя в разредена атмосфера никак не ме блазнеше; не бях единственият, който едвам дишаше по време на пътя, но все пак предполагах, че марсианците са по-пригодени да работят без прикритието на купола. Чантата на Амелия, с която никога не се разделях, беше допълнителна тежест.
Закараха ни до най-многочислената група работници пред самото дуло на гигантската цев. Още малко и щях да припадна — страшно трудно дишах. Щом спряхме, разбрах, че не само аз се боря за въздух, всички се строполиха изтощени на земята. Приседнах между тях и се опитах да успокоя бесните удари на сърцето си.
Така бях погълнат от неразположението си, че не си давах сметка за онова, което става около мен. Знаех само, че сме в подножието на голямото черно дуло, на около двайсетина ярда от него, сред тълпа роби и това беше всичко.
Малко по-встрани от нас стояха двама марсианци от кастата на гражданите, които ни разглеждаха изпитателно. Когато осъзнах обстановката, се загледах в изправените мъже и установих, че те по нещо се различават от останалите. На първо място изглеждаха много самоуверени и, второ, облечени бяха някак по-различно от останалите. Носеха черни дрехи, чиято кройка напомняше военна униформа.
Очевидно прекаленият ми интерес привлече вниманието им, защото след няколко минути единият от тях приближи и нещо ми каза. Изиграх ролята си на ням и ти загледах втренчено. Не бяха от най-търпеливите: единият протегна ръка и като ме улови за дрехата, ме изправи на крака. Избутаха ме настрани, където трима мъже вече стояха изправени. Двамата граждани марсианци се разходиха сред останалите роби и избраха едно младо момиче, което изпратиха при нас.
С не особено удоволствие усетих, че аз и четиримата роби с нещо сме предизвикали интереса на облечените в черно мъже. Няколко марсианци ни гледаха втренчено, но щом ония двамата се обърнаха и тръгнаха към нас, останалите наведоха глави и ни оставиха на нашата собствена участ.
Чу се някаква заповед и робите покорно се обърнаха и тръгнаха. Побързах да ги последвам, за да не се досетят, че не разбирам езика им. Избутаха ни към съоръжение, което на пръв поглед приличаше на огромна товарна машина. Едва когато приближихме, забелязах, че тя се състои от две части, които са съединени с подвижна връзка.
И двете части имаха цилиндрична форма. По-голямата от тях беше най-причудливото устройство, което бях срещал тук, на Марс. Дълго беше около шейсет стъпки и макар в общи линии диаметърът му да достигаше някъде около двайсет стъпки, то нямаше навсякъде еднаква форма. В основата му бяха наредени групи механични крака, но общо външността му беше цялостна. На няколко места по външната покривка имаше дупки, от някои от които струеше вода. От отдалечения от нас край на машината по посока на канала излизаше дълъг еластичен маркуч, простиращ се по протежение на самия бряг и на места беше преметнат като примка, а на други беше намотан накуп.
По-малката от двете части е по-проста за описване, защото формата й недвусмислено говореше за нейното предназначение. При вида й сърцето ми заби бясно. Това беше снаряд, който щеше да се изстрелва
