Амелия не отговори, но усетих как отпуска ръката ми, чантата се изплъзна от пръстите й и след миг момичето падна на земята безчувствена. Наведох се над нея, за да я свестя.
Само за миг вдигнах очи и видях как паякообразното устройство се люшка на дрънкащите си метални крака между марсианците, а пипалата му се мятаха бясно във всички посоки. Ударени от тях, част от марсианците се гърчеха на земята.
В желанието си да предпазя свитата на паважа Амелия се опитах да я покрия с тялото си. Тя лежеше по гръб, с лице, обърнато безучастно нагоре.
Едно от металните пипала се пресегна към мен, уви се около врата ми и в същия миг усетих как по цялото ми тяло мина силна тръпка, породена от протичането на електрически ток. Разтърсен от силна конвулсия, отхвръкнах встрани от Амелия!
Щом тялото ми докосна паважа, усетих как пипалото освобождава врата ми и се оттегля, оставяйки върху кожата ми дълбока следа.
Лежах възнак, напълно парализиран, с отметната към рамото глава.
Машината се отдалечи, без да спира да поразява хората наоколо. Видях как едно от пипалата се обви около кръста на Амелия и токовият удар раздруса тялото й, извади я от припадъка, а лицето й се сгърчи в конвулсия. Тя изпищя пронизително от ужас и страх.
Чак сега забелязах, че кошмарното чудовище вдига някои от поразените и ги носи към колата. Част от хората бяха в безсъзнание, други — се съпротивяваха.
Паякообразното се върна към колата. От мястото си много добре виждах шофьорската кабина и за мой най-голям ужас забелязах физиономията на едно от онези противни същества, които нападнаха града, да наблюдава през отвор в бронята. Лицето му беше широко, зло, лишено от всякаква отсянка на доброта. Две големи белезникави очи гледаха безизразно към опустошението, което бяха причинили. Те бяха немигащи, безмилостни очи.
Паякообразното устройство се беше качило на платформата и влачеше зад себе си пипалата. Марсианците, които беше уловило, бяха здраво заклещени в сегментните му метални крайници. Там беше и Амелия, хваната небрежно от три от пипалата, а тялото й се извиваше от болка. Тя все още беше в съзнание и гледаше втренчено към мен.
Бях абсолютно неспособен да отговоря. Устата й се отвори и викът й проеча пронизително през няколкото ярда, които ни деляха. Тя отчаяно крещеше името ми.
Лежах неподвижен, кръвта ми бликаше навън от раната във врата и след миг видях как колата се отдалечава, прегазва с неестествената си „походка“ изронената мазилка и се загубва в кълбетата дим, изпълващи опустошения град.
Глава единадесета
Пътуване в небето
I
Не мога да определя колко време съм лежал парализиран, но не вярвам да е било по-малко от три- четири часа. Помня само неизказаната физическа болка и умственото терзание, съчетани с противна безпомощност. А като си помислех само за вероятната съдба на Амелия, мислите ми се объркваха във водовъртеж на безсилна ярост.
Един образ се е запечатал особено ярко в паметта ми от тези няколко часа — това беше някакво парче, което се намираше в полезрението ми. В началото не му обърнах особено внимание, защото вихърът от тревожни, противоречиви мисли ме бе лишил от способността да възприемам заобикалящата ме реалност. След известно време обаче то като че ли изпълни цялото ми зрително поле. Сред купчина метални отломки лежеше трупът на едно от зловонните чудовища. Явно то беше загинало при експлозията, унищожила колата му, и тази част от тялото, която беше пред очите ми, представляваше безобразна маса от кървава плът. Наблизо лежаха и две или три откъснати, сгърчени от смъртта пипала.
Въпреки отвращението и погнусата чувствах искрено задоволство, че тези всесилни и безмилостни същества също са смъртни.
Най-после почувствах как тялото ми започва да се връща към живот. Първо усетих пръстите на ръцете си, а после и тези на краката, сетне започнаха да ме болят мускулите на целите крайници и разбрах, че отново мога да ги контролирам. Опитах се да движа главата си и въпреки че ми се виеше свят, успях да я повдигна от земята.
Първото нещо, което направих, когато раздвижих ръката си, беше да опипам раната на врата. Разбрах, че е дълга, но кръвта беше спряла и сигурно порязването е било повърхностно, защото иначе щях да издъхна за четири-пет секунди.
След няколко безуспешни опита най на края седнах, а по-късно се изправих. Всичко ме болеше, но побързах да се огледам наоколо.
Бях единственото живо същество на тази улица. На паважа край мен лежаха проснати няколко марсианци: не спрях пред всички, но онези, до които приближих, бяха мъртви. На отсрещната страна на улицата стърчаха железата на поразената кола и противният й шофьор. На пет-шест ярда от мен лежеше чантата на Амелия — гледка, която ми причини силна мъка.
С натежало от скръб сърце приближих до нея и я вдигнах. Надникнах вътре с чувството, че надниквам в душата на момичето, там бяха само предметите, които вече знаех, но за мен беше важно се уверя, че наистина са още на мястото си. Наоколо цареше абсолютна тишина и бързо затворих чантата. В нея имаше твърде много неща, които ми напомняха за Амелия.
Безжизненият труп на чудовището все още занимаваше мислите ми, въпреки отвращението и ужаса, който изпитвах. Едва преодолял нежеланието си, прекосих улицата с чантата на Амелия в ръка.
Спрях на няколко стъпки от противното тяло, омагьосан от гнусната гледка.
Нищо ново не забелязах и отстъпих назад, но чувството, че виждам нещо познато, не ме напускаше и ме задържа. Обърнах очи към машината, която доскоро бе управлявало. Бях сигурен, че е кола на един от нашествениците. Но оглеждайки я по-подробно, забелязах, че това всъщност беше полицейска кола, унищожена при една от експлозиите. Едва тогава проумях истината!
В същия миг си дадох сметка кои са били всъщност анонимните шофьори на колите, които непрекъснато срещахме из града… замаян и ужасен, отстъпих назад, уплашен повече от всякога.
II
Няколко минути по-късно, докато вървях замаян по улиците, иззад един ъгъл най-неочаквано се появи многокрака кола. Шофьорът трябва да ме бе видял, защото веднага спря. Забелязах, че това беше една от полицейските коли на града, на чиято платформа отзад се бяха качили около трийсетина марсианци.
Не можех да откъсна очи от затворената от всички страни кабина и правех усилие да не мисля какво стои зад черното овално стъкло. Някакъв глас остро извика през металната решетка.
Стоях неподвижно, обзет от страхотна паника. Нямах представа какво да правя, нито какво очакват от мен да направя.
Отново чух същия глас, в който долових нетърпение и гняв.
Изведнъж осъзнах, че няколко от мъжете на платформата протягаха ръце. Реших, че това е знак да се кача горе и приближих до тях; без много бавене те ми помогнаха да се кача.
Щом се озовах с чантата си на платформата, колата потегли.
Окървавеният ми вид стана причина всички да се обърнат към мен. Някои от марсианците ми говореха и явно очакваха някакъв отговор. Обзе ме нов пристъп на паника, защото реших, че вече е дошъл моментът, когато ще трябва да разкрия факта, че съм чужденец…
Но внезапно ме осени щастливо хрумване. Отворих уста, издадох сподавен хрип и посочих с пръст ужасната рана на врата. Марсианците заговориха отново, но аз продължавах да ги гледам тъпо и да хриптя, надявайки се да ги убедя, че съм онемял.
След няколко минути нежеланото внимание, с което бях обграден, намаля и те като че загубиха интерес към мен. Междувременно колата спря, за да прибере други оцелели. На платформата се качиха още трима
