Положението на защитниците очевидно беше безнадеждно, никъде не можех да видя концентрация на отбранителни сили, а на новия фронт явно никой не оказваше никаква съпротива.
От изток до нас достигна силен дрезгав звук, придружен от воя на онази непозната сирена, последван почти веднага от втори.
Чак тогава видяхме един от мародерите.
Това беше голяма бронирана кола, чиито крака бяха скрити зад метални щитове. Високо в задната й част беше монтирана сива метална цев, дълга около шест-осем стъпки, която се движеше около ос, така че да се насочва във всяка посока, която шофьорът избереше. В момента, в който забелязахме бронираното чудовище, цевта на оръдието му се въртеше и само миг по-късно една от сградите избухна в пламъци. Последва ужасен шум, наподобяващ разкъсване на метален лист.
Колата на мародерите беше съвсем близо до нас, на не повече от двеста ярда и се виждаше чудесно. По всичко личеше, че няма да намали ход и при преминаването на съседния кръстопът изстреля нов снаряд от дяволската си енергия. Сградата, в която се помещаваше столовата, която често посещавахме, избухна в пламъци.
— Едуард! Там!
Амелия сочеше към пресечката на две улици, по едната от които приближаваха пет от полицейските коли на града. Екипирани бяха с топлинни оръдия, като тези на нашествениците, но с по-малък калибър и щом получиха относително добра видимост към двете водещи вражески оръдия, дадоха първия си изстрел.
Резултатът не закъсня: с оглушителна експлозия колата на нашествениците се разби и се разлетяха отломки по всички посоки. Преди ударната вълна да блъсне сградата, на покрива на която се бяхме покачили, имах време да забележа само как една от колите на защитниците беше отхвърлена от взрива. За щастие ние двамата с Амелия вече бяхме клекнали ниско долу, в противен случай положително щяхме да отхвръкнем от местата си. Част от парапета се срути навътре и едва не ме уби, а част от покрива се сгромоляса зад гърба ни. В продължение на няколко секунди единственият звук, който чувахме, бяха ударите на металните отломки по настилката на улицата и стените наоколо.
Четирите оцелели коли продължиха напред, без да се бавят, заобиколиха своя повреден събрат и прегазиха разбитите останки на врага. Няколко мига по-късно се загубиха от погледа ми, забързани към мястото на главната битка.
Имахме само няколко мига отдих.
Със зловещо подрънкване на металните си крака и пронизителни сирени още четири коли на нашествениците наближиха центъра на града от юг. Движеха се с вдъхваща ужас скорост и от време на време изстрелваха към оцелелите сгради дяволските си снаряди. В същия миг от подпалените постройки лумваха стълбове черен дим, който се виеше над главите ни и често пъти ни заслепяваше или задушаваше.
Отчаяни, търсехме с поглед да се появи по улиците някой от защитниците. Три от вражеските коли минаха под нас и се изгубиха на север в потъналите в дим улици. Само последната забави ход и се приближи до разбития си събрат, след което спря пред усуканите, полустопени метални отломки. Постоя там няколко минути и бавно продължи по улицата към нашата сграда.
Само след миг спря точно под наблюдателния ни пункт. Двамата с Амелия гледахме разтреперани надолу.
Изведнъж възкликнах:
— О, господи, Амелия! Не гледай!
Но беше твърде късно. Тя също беше вперила поглед в невероятната гледка, привлякла и моето внимание. Имах чувството, че наоколо всичко е замряло — гледката, разкрила се пред погледа ми, ме накара да оглушея и да онемея.
Очевидно вражеската машина беше проектирана именно за операции като тази. Вече споменах, че на задната част беше разположено изстрелващото огнени снаряди оръдие, а пред него беше инсталирано едно от онези метални паякообразни съоръжения, които бяхме видели да поправят наблюдателната кула, но то в момента седеше свито, а странният му неестествен механичен живот беше замрял.
Мястото за шофьора, заобиколено от четирите страни с метална броня, беше в предната част на колата. Отгоре обаче беше свободно и спокойно можехме да видим шофьора.
Това не беше човек, за което може би трябваше да се досетим по-рано. Беше живо същество, защото материята пулсираше и се огъваше по най-отвратителен начин. Кожата му имаше сиво-зелен цвят, а лъскавото му тяло беше подпухнало, с неправилна овална форма, около пет стъпки в диаметър. От нашето наблюдателно място трудно различавахме подробностите, но на гърба си чудовището имаше по-светло петно, което би могло да се сравни с дихателния отвор на главата на кит. Виждахме и пипалата му… струпани в уродлива купчина отпред. По-късно можах да се уверя, че са около шестнайсет, но в първия миг, обзет от ужас и отвращение, имах чувството, че изпълват цялото пространство на импровизираната кабина.
Извърнах очи и погледнах Амелия.
Лицето й беше станало смъртно бледо, а очите бяха затворени. Обгърнах раменете й с ръка и тя потрепери инстинктивно, сякаш не аз, а отвратителното чудовище я беше докоснало.
— В името на всичко свято — промълви тя. — Какво ще правим?
Дълбоко вцепенение беше парализирало езика и мислите ми и не можах да отговоря. Отново погледнах надолу, за да видя как за тези няколко секунди чудовището беше успяло да насочи дулото на оръдието към сградата, в която се бяхме свили.
Миг по-късно се разнесе мощна експлозия и около нас лумнаха пламъци и стълбове дим.
III
От силния удар по-голямата част от покрива зад нас рухна и обзети от ужас, се изправихме на треперещите си крака и слепешката се придвижихме към стълбището, по което се бяхме качили. От дъното на сградата нагоре се вдигаха стълбове гъст дим и горещината ставаше нетърпима.
Подът под нас започна да се пука и стена от пламъци и искри избликна на около петдесет стъпки над главите ни. Изплашена, Амелия сграбчи ръката ми.
Стълбището, както и стените на постройката, беше изградено от камък и все още изглеждаше сигурно въпреки силната топлина, която лъхаше от по-долните етажи.
Обвих носа и устата си с ръкава на дрехата, присвих очи, колкото едва-едва да виждам и се спуснах надолу, влачейки с другата ръка Амелия. Бяхме изминали две трети от пътя, когато на едно място стълбището се беше срутило и трябваше опипом да търсим сред отломките място, където да стъпим. Сега най-силно усетихме силата на пожара — не можехме да дишаме, не виждахме и освен адската жега, идваща отдолу, не чувствахме нищо. Като по чудо открихме останалите стъпала и през глава се спуснахме надолу… най-сетне изскочихме на улицата, полузадушени, облени в сълзи от лютивия дим.
В момента, в който Амелия се строполи на земята, няколко марсианци изтичаха покрай нас, като пищяха и викаха с пронизителните си сопранови гласове.
— Трябва да бягаме, Амелия! — опитвах се да надвикам аз шума и бъркотията наоколо.
Тя се изправи смело. Стисна здраво ръката ми, а с другата продължаваше да държи чантата, след което тръгнахме след марсианците. Бяхме изминали само няколко ярда, когато стигнахме ъгъла на горящата сграда.
Амелия изпищя и се вкопчи в мен; скрита от дима, зад нас приближаваше кола на нашествениците. Мисълта за отвратителното същество, което беше вътре, беше достатъчна, за да ни накара, силно приведени, бързо да изтичаме зад ъгъла… там друга кола препречи пътя ни! Тя изникна пред нас висока петнайсет-двайсет стъпки.
Марсианците, които бяха изтичали преди нас, също бяха тук, някои от тях лежаха на земята, други трескаво се озъртаха да намерят някакво прикритие.
От задната част на колата вече се надигаше паякоподобното чудовище, чиито дълги насечени пипала се протягаха като бавни камшици.
— Бягай! — изкрещях на Амелия — За бога, трябва да се измъкнем.
