отстранен също така блестящо, както и предишният.
Подобен късмет не продължава дълго. Едва втората вража машина беше паднала и пред нас се изправи трета. Вниманието на нейния пилот обаче явно вече беше насочено към нашата група и щом се спуснахме в нова атака, гигантската кула отговори с огън.
Онова, което последва, стана за няколко секунди, но въпреки това мога да го опиша подробно, сякаш е траяло дълги, дълги минути. Вече споменах, че атакувахме в редица; кулата, на която се намирах, беше най-отдясно. Ударът на вражето оръдие попадна с най-голяма сила върху средната от трите кули и тя мигновено експлодира. Силата на изстрела обаче беше толкова голяма, че ако не бях спрян от ствола на оръдието, положително щях да изхвръкна от перилата. Моята кула пострада от ударната вълна, което веднага пролича от накланянето й, и здраво уловен за цевта на оръдието до мен, всеки момент чаках да се сгромолясам долу.
Третият член на нашата група не беше пострадал и насочи неспирния си огнен лъч към горната част на защитника, бързо приближи към него, но за съжаление без никакъв резултат. Атаката беше отчаяна и чудовището, което пилотираше кулата, вероятно беше съвсем наясно за неминуемата си гибел. Вражата кула отговори с изстрел от огнедишащото си оръдие, а нашата кула се хвърли самоотвержено в краката на врага. В мига, в който се докоснаха, мощен електрически заряд се освободи и двете машини се сгромолясаха на земята, докато краката им не спираха да се движат, макар и във въздуха.
Единствената ми грижа по време на техния двубой беше как да спася живота си и здраво се вкопчих в механизма, поддържащ оръжието на моята кула, докато самата тя напусна полесражението.
Първият шок от повредата бързо премина и пилотът, съобразителен и жесток, успя да овладее люлеенето. Бясното препускане на машината намаля и с относително по-равномерна крачка, напълно достатъчна да ме изхвърли от мястото ми, кулата заподскача, отдалечавайки се от битката.
След минута мястото на бойните действия, които все още продължаваха, беше на половин миля зад нас и част от напрежението, натрупало се в мен, започна да отслабва. Едва сега си дадох сметка, че освен лекото жужене на моторите и подрънкваното на поразените метални части цялата битка беше преминала в пълно мълчание.
Нямах представа до каква степен е повредена машината, но винаги когато тежестта се пренесеше върху един от краката, се разнасяше стържене, което не бях чувал преди. Това надали беше единствената повреда, защото имах чувството, че и мощността на захранващото устройство беше намаляла. Използували бяхме момента на сблъскването на двете кули, за да напуснем бойното поле, но сега скоростта на моята кула значително беше намаляла. Не можех да определя точно как се промени скоростта, освен по стърженето в повредения крак, което се чуваше на все по-редки интервали, а и въздухът не свистеше вече край ушите ми.
В началото на битката се намирах много по-близо до очертанията на града, за което бях много благодарен на моята кула, но сега се отдалечавахме по посока на гъсто обрасъл с червени треви бряг.
Сега за мен най-важно беше да успея да напусна мястото, на което бях „кацнал“. Подозирах, че чудовището, което управляваше, щеше да иска да поправи кулата. При това положение нямах никакво желание да съм наблизо. Докато платформата беше в движение, не можеше и да се мисли за бягство.
Най-неочаквано усетих някаква тежест на лявата си ръка и едва когато я погледнах, осъзнах, че откакто кулата беше потеглила, за да вземе участие в битката, не бях се сещал за чантата на Амелия. И досега не мога да си обясня как в бъркотията и вълнението си не бях я изпуснал, сигурно бях я стискал инстинктивно. Преместих я внимателно в дясната си ръка и изведнъж се сетих за острието, което бях прибрал в нея. Помислих, че няма да е далеч моментът, когато ще ми потрябва и го извадих от чантата.
Кулата се движеше вече много по-бавно и в момента спокойно крачеше из някаква нива със зелени растения, обилно прорязана от напоителни канали. На не повече от двеста ярда виждах алената стена от избуяли треви, в чието подножие робите, облени в сок, сечаха растенията.
Хората тук бяха много повече отколкото бях виждал в околностите на Града на опустошението, и накъдето и да се обърнеше човек, виждаше десетки приведени нещастници, нагазили в калта. Пристигането ни не остана незабелязано. Много от хората хвърлиха по един поглед назад по посока на кулата, след което бързо извърнаха глави към работата си.
Разваленият крак вдигаше страхотен шум и винаги когато трябваше да поеме тежестта на корпуса, се разнасяше пронизително стържене, от което разбрах, че няма да можем да пътуваме още дълго. Най на края кулата спря и трите крака се заковаха в земята, леко разкрачени.
Наведох се над ръба на покрива, за да разуча има ли някаква възможност да се спусна по единия от краката долу. Сега, когато вълнението от боя беше попреминало, се опитах да преценя обстановката по- трезво. По време на битката бях силно развълнуван от тръпката на борбата, стигнах дори дотам, че в един миг изпитах възхищение от смелостта, с която малкият отряд се хвърли срещу превишаващия го по численост и мощ противник. Но в поведението на чудовищата не може да има нищо добро; нямах място в тази борба между чудовища и фактът, че по силата на случайността се озовах на страната на една от враждуващите групи, не можеше да ме изкуши да изпитам, макар и временно съчувствие към тях. Създанието, което беше ръководило моята кула по време на битката, спечели със смелостта си моето уважение, но докато стоях на платформата, типичните за него зверска жестокост и малодушие не закъсняха да се проявят.
Над главата ми отново се разнесе стържещ звук и разбрах, че огнедишащото оръдие стреля.
Помислих, че някоя от вражите бойни машини ни е последвала, но щом видях накъде е насочен смъртоносният лъч, разбрах, че съм се лъгал. Далеч вдясно, откъм аленочервените треви, бликнаха пламъци и дим.
Няколко роби се строполиха в калта, пометени от огнения лъч.
Чудовището не се задоволи с няколко жертви, а обходи с огнения език целия фланг на стената от растения.
Пламъците лумваха и се разгаряха, помитайки хора и треви. Там, където зловещият огън докосваше локвите със сок, избухваха кълба черен дим. Разбирайки по писъците на своите събратя какво става, робите се опитваха да избягат, но размекнатата кална почва, в която работеха, задържаше краката им и ги спъваше. Много от хората се просваха на земята, но други биваха покосени от огъня.
Тази нечувана жестокост продължаваше вече две-три секунди, когато не издържах и се намесих, за да сложа край на бясното изтребление.
В мен се надигна необуздаема вълна от омраза и злоба към чудовището в кулата; и през ум не ми мина да обмислям дали имам право да се намеся или не. Безподобното създание под мек с хладна решителност изливаше злобата си върху безпомощните хора.
Поех дълбоко въздух и извърнах очи от ужасната гледка. Опитвайки се да преодолея отвращението си, посегнах към дръжката на металната врата в покрива на кулата, натиснах я, но без успех — сякаш беше закована.
Хвърлих поглед през рамо. Огненият лъч неумолимо пълзеше по стената от червени растения и събираше кървавата си реколта. Няколко души, тези, които бяха най-близо до жестоката кула, ме бяха забелязали и докато се опитваха да изгазят коварната кал, махаха с ръце нагоре.
Ръчката на вратата беше различна от всички дръжки, които бях виждал до тогава на Марс, но бях твърдо убеден, че механизмът на отваряне не може да бъде много сложен, защото чудовището трябваше да може лесно да го освободи с и без това тромавите си пипала. И внезапно осенен от някакво гениално хрумване, извих ръчката в посока, в която на Земята обикновено заключваме.
В същия миг дръжката спокойно се завъртя и вратата се отвори.
Почти цялата вътрешност на кабината беше запълнена от тялото на отвратителното същество; противният сиво-зелен мехур пулсираше, лъскав, сякаш покрит с пот.
Погнусен до дъното на душата си замахнах и забих острието право в центъра на гърба. То потъна, но когато го извадих, за да ударя втори път, забелязах, че не е проникнало в гъбестата плът на чудовището. Забих острието още веднъж, но резултатът беше същият.
Макар ударите да не причиниха никаква рана, обитателят на кабината ги беше усетил. От подобната на човка уста най-напред се разнесе жесток вой и преди да успея да се предпазя, едното от пипалата се протегна светкавично и обви гърдите ми.
Заварен неподготвен, залитнах и се строполих вътре — озовах се притиснат между металната стена на
