— Не се тревожи, Едуард — успокои ме тя. — Той няма да ни направи нищо лошо.
— Сигурна ли си?
В отговор Амелия протегна ръка и марсианецът й подаде палката си. Тя я пое внимателно, даде ми я, след което я върна на човека.
— Вече не сме в Града на опустошението. Създадох нов социален ред за робите тук.
— Без съмнение — казах аз. — А коя е Едуина?
— Едно от децата тук. Има талант за учене на езици, като повечето млади марсианци, и я научих на някои основни неща от английския.
Канех се да задам още много въпроси, но стремглавият ход, който наложи Амелия, ме остави почти без дъх.
Стигнахме постройката и преди да прекрача прага, погледнах назад. Бойната машина беше спряла до прекършената кула, на която се бях возил, и очевидно я изучаваше.
В сградата имаше четири къси коридора и щом влязохме, с облекчение усетих че въздухът вътре е сгъстен. Марсианецът, който дойде с нас, се отдалечи и ни остани сами. Кашлях неудържимо от бързото ходене. Щом дойдох на себе си, прегърнах отново Амелия, все още невярващ в добрата съдба, която ни беше събрала. Амелия отвърна на прегръдката ми също така сърдечно, но след минута се отдръпна.
— И двамата сме ужасно мръсни. Ела да се измием.
— Много бих искал да си сменя дрехите — обадих се аз.
— Това е невъзможно. Но трябва да изпереш дрехите си, така както миеш себе си.
Тя ме отведе до един ъгъл в сградата, където имаше накачени по тавана тръби. При завъртане на един кран отгоре потече течност, която не беше вода, а вероятно разреден растителен сок. Амелия ми обясни, че повечето роби използват тези импровизирани бани след работа и сама се отправи към една отделна от другите.
Течността беше студена, но аз намокрих дрехите си обилно, сетне ги свалих и хубаво ги изстисках, докато и последната следа от противната кръв, с която бяха напоени, не изчезна.
Когато се убедих, че нито аз, нито дрехите ми могат да се изчистят повече, затворих крана и се опитах да ги поизсуша, като силно ги извивах. Нахлузих панталоните си, но платът беше натежал от влагата и се чувствах страшно неудобно. Все пак тръгнах да намеря Амелия.
В една от стените, досами помещението за баня, имаше висока метална решетка. Амелия стоеше пред нея и държеше дрипавите си одежди да се сушат. Веднага извърнах.
— Дай си дрехите тук, Едуард — каза тя.
— Когато свършиш — отвърнах аз, като се стараех не се издам, че съм забелязал, че е съвършено гола.
Момичето остави дрехите си на земята и се приближи до мен.
— Едуард, вече не сме в Англия — започна тя. — Ще хванеш пневмония с тези мокри дрехи.
— Ще изсъхнат след известно време.
— При този климат, преди да изсъхнат, ти ще си че сериозно болен.
Тя мина зад гърба ми, отиде в банята и донесе останалата част от облеклото ми.
— Ще си изсуша панталоните по-късно — опитах да се измъкна аз.
— Ще ги изсушиш сега — гласеше нетърпящият възражение отговор.
Известно време стоях като парализиран, сетне твърде неохотно свалих панталоните си. Придържайки ги пред себе си така, че въпреки всичко да съм поприкрит, ги изложих на топлата струя. Стояхме на известно разстояние един от друг и макар да бях решил, че няма поглеждам към Амелия, самото присъствие на момичето, което значеше толкова много за мен и с което бях споделил твърде много несгоди, ме принуждаваше да погледна няколко пъти. Тя беше толкова красива, а и така без дрехи се държеше извънредно достойно и същевременно естествено в ситуация, която би скандализирала мнозинството от напредничавите ни съседи на Земята.
Задръжките ми изчезнаха и след няколко минути, неспособен да се сдържам повече, пуснах дрехите на земята, приближих бързо до Амелия и страстно се целувахме в продължение на няколко минути.
II
Бяхме практически сами в цялата постройка. До залез-слънце оставаха още два часа и робите нямаше да се върнат преди това. Когато дрехите изсъхнаха и се облякохме, Амелия ме разведе из сградата, за да ми покаже как са настанени хората тук. Всичко беше примитивно и без никакви удобства: хамаците бяха твърди и нагъсто, храната трябваше да се яде сурова и никъде човек не можеше да остане поне за малко сам.
— И през всичкото това време си живяла така? — попитах аз.
— В началото, да — каза Амелия — Но после открих, че съм нещо твърде важно. Ела да ти покажа къде спя.
Тя ме заведе до един ъгъл в общото спално помещение. Тук на пръв поглед хамаците бяха подредени като другите, но Амелия дръпна някакво въже, преметнато през макара, закачена на тавана, и няколко хамака се вдигнаха и образуваха примитивна завеса.
— През деня ги спущаме, в случай че пратят някой нов надзирател, който да ни провери, но когато искам да остана сама, си имам свой собствен „будоар“!
Тя ме въведе в импровизирания си кът и чувствайки, че тук чужди очи не могат да ни забележат, още веднъж пламенно я целунах. Чак сега осъзнах какво ми беше липсвало през онзи ужасен период на самота!
— Виждам, че тук се чувстваш съвсем като у дома си — обадих се аз накрая.
Амелия се беше изтегнала на хамака си, а аз седнах на едно стъпало, което минаваше по дължината на целия под на стаята.
— Човек трябва да умее да се справя при всякакви условия.
— Амелия, разкажи ми какво се случи с теб след отвличането.
— Докараха ме тук.
— И това ли е всичко? Надали е било толкова просто!
— Не бих искала да го преживея отново — въздъхна тя. — А ти? Как стана така, че след всичкото това време се появи в наблюдателната кула?
— Бих предпочел да чуя първо твоя разказ.
Разказахме си един на друг онова, което и двамата с такова нетърпение искахме да научим. Всеки от нас се стараеше да убеди другия, че не е било чак толкова лошо. Амелия първа разказа преживелиците си по време на пътуването до лагера за роби.
Беше лаконична и по моему съкрати голяма част от подробностите. Дали за да ми спести най- неприятните страни, или защото просто не искаше да се връща към тях, не мога да кажа. Пътуването продължило дълго, почти през цялото време стояли затворени в закрити коли. Липсвали каквито и да било санитарни удобства, храна им давали само веднъж дневно. Тогава Амелия разбрала това, което и аз научих в снаряда, как се хранят чудовищата. На края полумъртви, тя и останалите, общо около триста души (очевидно паякоподобните машини добре бяха поработили в Града на опустошението), били докарани до това поле с треви и под наблюдението на надзиратели от съседния град започнали работа.
Разбрах, че с това разказът на Амелия е приключил, и се впуснах в подробни описания на моите приключения. Имах толкова много да й разказвам, но премълчах някои подробности. Когато стигнах до епизода с шкафа на борда на снаряда, не сметнах за нужно да го отминавам, защото тя също беше видяла действието му. Описах онова, което бях видял, и забелязах, че Амелия пребледня.
— Моля те, не се впущай в подробности — обади се тя.
— Но това не е нещо ново за теб.
— Разбира се, че не е. Но няма нужда с такова настървение да разказваш всичко. Варварският инструмент, за който говориш, се използва навсякъде. И тук, в тази сграда, има един такъв.
Онемях от изненада и искрено съжалих, че изобщо споменах за шкафа. Амелия ми обясни, че всяка вечер около шест или повече роби загиват в подобен шкаф.
— Но това е нечувано! — възкликнах аз.
— А защо мислиш, че потиснатите хора в този свят са толкова малко? Защото кръвта на най-здравите
