беше доста комично и аз се смутих още повече, но Амелия успя да ми пошушне, че това е начин за изразяване на възторг.
Направи ми впечатление, че в дъното на залата стояха и пет-шест надзиратели. Те явно не се чувстваха съвсем близки с робите, но поне липсваше чувството на уплаха от тях, което бяхме наблюдавали в Града на опустошението.
Амелия успокои тълпата, като вдигна ръка и разпери пръстите си. Щом те млъкнаха, тя каза:
— Народе мой. Днес видяхме как този мъж уби един от тираните. Сега той сам ще ви разкаже как го е направил.
Докато тя говореше, Едуина веднага превеждаше, като издаваше някакви откъслечни срички и оживено жестикулираше. Щом свършиха, всички заподскачаха отново, издавайки пронизителни, подобни на скимтене, звуци. Това още повече ме разстрои, при това те като че нямаха намерение да спрат.
Амелия ми прошепна:
— Вдигни ръка.
Вече искрено съжалявах, че се бях съгласил на цялата тази история, но вдигнах ръка и за мое удивление изведнъж настана пълна тишина. Гледах тези странни хора — високи, червенокожи, чужди същества, сред които ни беше запратила съдбата и с които ни предстоеше да живеем, и се чудех с какво да започна. Тишината продължаваше и малко нерешително описах как са ме качили на снаряда. Едуина не закъсня и веднага преведе думите ми по странния си начин.
Започнах колебливо, без да съм сигурен дали трябва да разказвам всичко. Слушателите ми пазеха абсолютна тишина. Полека-лека се увлякох. Едуина също се разпали и си позволих дори малко да попреувелича.
Моето описание на битката включваше дрънчене на метални гиганти, хаос от ужасни писъци и истинска вихрушка от изстрели на огнедишащите оръжия. По време на разказа ми няколко от робите бяха станали и възторжено подскачаха. Когато стигнах до епизода, в който чудовището обърна огнения лъч на оръдието си срещу хората, работещи на растителната стена, цялата аудитория беше станала на крака, а Едуина припяваше драматично.
Вероятно в разказа ми паднаха отсечени малко повече пипала, отколкото бях отсякъл всъщност, и употребих доста повече сили и енергия за убиването на чудовището, но се чувствах задължен да изпълня задачата си докрай, а не да се придържам дребнаво към подробностите.
Завърших разказа си при възторжените възгласи на аудиторията и най-прекрасната гледка на подскачане, която някога съм виждал. Погледнах към Амелия, за да видя нейната реакция, но преди да успея да си отворя устата и двамата бяхме плътно обкръжени от тълпата. Марсианците ни избутваха и потупваха леко, което си обяснявах с по-нататъшен изблик на ентусиазма им. Придвижиха ни без възможност за отстъпление до спалното място на Амелия и когато най-накрая стигнахме до изпънатите хамаци, образуващи импровизирания параван, шумът стигна най-високата си точка. След още няколко минути възторжено потупване най-накрая ни изтикаха зад преградата.
Гласовете оттатък веднага стихнаха.
Развълнуван от посрещането, което ми беше устроено, привлякох Амелия в прегръдките си. Тя беше не по-малко възбудена и отвърна на целувките ми пламенно и с любов.
Колкото по-дълга биваше целувката ни, толкова по-ясно усещах как в мен се надигат естествените желания, които толкова дълго бях потискал, ето защо с голяма неохота извърнах лицето си и отпуснах ръце, очаквайки тя да се отдръпне. Тя обаче ме привлече до себе си и притисна лице рамото ми.
Оттатък преградата чувах тихите гласове на робите. По всичко личеше, че пеят — това беше някакво пискливо жужене без мелодия. Макар и необичайна, тази песен беше странно спокойна и приятна.
— А сега какво ще правим? — попитах след няколко минути.
Амелия не отговори веднага.
Притисна ме по-силно до себе си и промълви:
— Трябва ли да ти казвам, Едуард?
Усетих, че се изчервявам.
— Имах пред вид някакви обредни задължения.
— Само онова, което се очаква от нас според легендата. Нощта, в която джуджето слезе от кулата… — останалото тя прошепна съвсем тихо до ухото ми.
Момичето не виждаше лицето ми и от вълнение останах без дъх и силно стиснах очи.
— Амелия, не сме женени и не можем да го направим — отдадох аз последна дан на условностите, с които бях прекарал целия си живот.
— Сега сме марсианци — каза Амелия. — Вече не сме длъжни да държим на брака.
И така, докато марсианците пееха с тъжните си пискливи гласове зад преградата, ние забравихме напълно всичко, което ни напомняше за това, че сме земни жители и при това англичани, и през тази нощ се отдадохме напълно на новата си роля на ръководители на потиснатия марсиански народ.
Глава петнадесета
Подготвя се бунт
I
От момента, в който се събудихме на следващата сутрин, към нас се отнасяха със смирение и покорство. И въпреки това легендите, които диктуваха поведението ни, налагаха да работим заедно с останалите в полето с треви и по-голяма част от деня прекарахме, потънали до колене в студената кал. Едуина работеше до нас и макар в прекалено любезния й поглед да имаше нещо, което ме притесняваше, тя без съмнение ни беше извънредно полезна.
Всъщност нито Амелия, нито аз нарязахме много треви; щом се наредихме сред работниците, към нас започнаха да прииждат най-различни посетители: някои от тях бяха роби, други надзиратели, очевидно всички, които искаха по-отблизо да видят онези, които ще ръководят въстанието. От онова, което чувах да се говори, преведено, макар и не твърде разбираемо, от Едуина, схванах, че разговорът на Амелия с другите за революцията не беше твърде лек. Пристигнали бяха дори надзиратели от самия град и от тях научихме, че се подготвят сложни планове за отхвърляне властта на чудовищата.
Денят беше вълнуващ: нашето присъствие беше онзи стимул, който беше така необходим на хората тук, за да отмъстят на омразните си господари. Амелия, разбира се, напомняше многократно на посетителите ни, че „чудовищата са смъртни“.
Смъртни или не, те бяха реалност и представляваха непрестанна заплаха. През целия работен ден наоколо патрулираше огромна трикрака бойна машина и щом тя се появеше, всички разговори за бунта стихваха и ние се залавяхме с рязането.
По едно време, останали сами, попитах Амелия защо работата на полето продължава, щом подготовката за бунта е толкова напреднала. Тя ми обясни, че повечето роби били заангажирани в рязането и ако престанели да работят, преди да е започнал бунтът, чудовищата веднага щели да схванат, че се готви нещо. Така или иначе хората тук имали най-много сметка от рязането на треви, защото те били основната им храна.
— А кръвният данък? — я попитах аз. — Не може ли поне това да се спре?
Амелия обясни, че отказването да се дава кръв е единственият начин, по който хората могат да победят чудовищата, и подобни опити да не се спази най-страшният закон на този свят често били правени. Разплатата на чудовищата обаче била всеобща и безмилостна. Последния път в резултат на такъв отказ били избити повече от хиляда роби. Терорът на чудовищата бил нещо постоянно и дори когато предстояло въстание, всекидневните жертви трябвало да се дават. В града вече всичко било готово да се отхвърли съществуващият ред. Най-после роби и надзиратели са се съюзили и из целия град съществуват групи доброволци, които само чакат уговорения знак, за да атакуват набелязаната цел. Най-голяма заплаха представляват крачещите бойни машини. Ако няколко огнедишащи оръдия не бъдат превзети от хора, няма сила, която са излезе насреща на тези машини.
— А не трябва ли да отидем в града? — попитах аз. — Ако можеш да ръководиш въстанието от самото място, може би ще ти бъде по-лесно?
