IV
Нямаше никакъв смисъл да се упреквам в липса на предвидливост. Невероятната машина се движеше с близо двадесет мили в час и с всяка измината минута увеличаваше скоростта, въздухът свистеше край ушите ми и развяваше косите ми. От очите ми се стичаха сълзи.
Кулата, скрита доскоро в скалите до нас, се движеше на няколко ярда напред, но и ние не изоставахме. Имах възможност да я наблюдавам и да разбера как се осъществява необичайната й походка. Всъщност движението на краката не беше нищо повече от увеличен вариант на краченето на колите на Марс, просто беше твърде необичайно поради огромните размери на металните стълбове. При по-голяма скорост до земята никога не се допираха повече от два крака и то само за някаква част от секундата. Тежестта на машината непрекъснато се прехвърляше от крак на крак, докато другите два се изнасяха напред. В резултат платформата леко се олюляваше, но равномерността на движението показваше, че под самата платформа е инсталирано приспособление, което поема разликите, причинени от неравностите на терена. Капнал на необичайното си място, съвсем не се чувствах в безопасност, но така здраво се бях вкопчил в перилата, че вече трудно нещо можеше да ме свали на земята.
В най-напрегнатия момент се проклинах за това, че не бях се сетил за възможността и кулите да се движат. Вярно е, че до този момент не бях ги виждал да се движат, но и всичките ми предположения относно тяхната функция се оказаха погрешни.
Разгънати в широк фронт, кулите крачеха с все по-голяма скорост.
Най-отпред вървеше редица от бойни коли.
От двата й фланга имаше по четири кули. Зад тях на близо половин миля разстояние вървеше втора редица от около десет коли. Всички останали машини, включително и моята кула, в която се бях вкопчил яко, се движеха най-отзад в свободен ред. Носехме се с такава скорост, че краката вдигаха облаци пясък и ситни камъни, а прахолякът зад бойните машини щипеше лицето ми. Моята кула се движеше все така плавно, а машината в нея жужеше равномерно.
След около минута скоростта ни почти се изравни с тази на парната машина и се задържахме на нея. Вече и дума не можеше да става за бягство от кулата; единственото, което ми оставаше, беше да стоя изправен, за да не отхвръкна от мястото си.
А това за малко не се случи, когато най-неочаквано почти до самите ми крака се отвори някакъв капак! Едва успях да отскоча встрани, благодарейки мислено на равномерното движение на машината, и с нямо удивление наблюдавах как от отвора се подава огромен метален уред, прикрепен на влизащи една в друга тръби. Чак когато профуча на няколко инча от лицето ми, с ужас забелязах, че това е цев на огнедишащото оръжие. Едва когато се издигна на повече от осем стъпки над покрива, цевта спря движението си нагоре.
Без да намалят скоростта, всички кули пред нас се въоръжиха по този начин и цялата група ми напомняше на галопиращ кавалерийски отряд.
Прахолякът, вдигнат от водещите машини, биеше в очите ми и полузаслепен можех да видя само двете най-близки до нас кули. В един миг колите от предната линия трябва да се бяха разделили наляво и надясно, защото без всякаква видима причина прахолякът изчезна и можех по-спокойно да виждам какво става напред.
Благодарение на отклонението на колите отпред се бяхме озовали в предната линия.
Срещу нас през пустинята напредваха машините на неприятеля. И то какви машини! Броят на ниските бойни коли беше относително малък. По-голяма част от защитниците настъпваха самоуверено на своите кули. Просто не можех да повярвам на очите си. Те бяха високи може би над стотина стъпки и пред тях нашите кули изглеждаха като дребосъци.
От най-близките кули ни отделяше по-малко от половин миля и с всяка измината секунда разстоянието се стопяваше.
Изумен наблюдавах как леко пристъпваха тези невероятни титани. Над трите крака се намираше не обикновена платформа, а сложно съоръжение с огромни размери. Стените му бяха обсипани с апарати с непонятна за мен функция, а на мястото на тъмното овално стъкло, огряна от слънчевата светлина, проблясваше сложна система от илюминатори. Отстрани на основния корпус се размахваха заплашително подрънкващи, съставени от много елементи ръце, досущ като пипалата на ремонтното паякообразно устройство, а от мястото на свързване на отделните елементи на краката при всяка стъпка излитаха зелени пламъци.
Още миг и щяха да връхлетят върху нас. Една от кулите вдясно от моята даде изстрел с огнедишащото си оръдие, но не уцели. В следващата секунда повечето от кулите край мен откриха огън срещу гигантските защитници. Забелязах няколко точни попадения, в резултат на които по корпуса на няколко вражи кули избухнаха пламъци, но нито една от поразените машини не падна. Поклащайки се леко, те настъпваха упорито към нас, без да спират огъня, а тънките им метални крака грациозно пружинираха по каменистата почва.
Изведнъж усетих как по цялото ми тяло преминаха тръпки и над главата ми се разнесе пукот. Вдигнах очи и видях около дулото на оръдието странно сияние. Очевидно моята кула също се присъедини към стрелбата. За този кратък миг, в който погледнах нагоре, вражеските машини пресякоха нашия фронт и кулата, на която се намирах, рязко зави надясно.
Започна поредица от маневри и атаки, отстъпване и ново нападение, които ме хвърлиха в панически страх и в същото време бях поразен от дяволските възможности на тези машини.
Преди малко сравних нашата атака с кавалерийско нападение, но скоро можах да се уверя, че това е било само началото на истинската битка. Трите крака на гигантите вършеха много повече работа от просто придвижване напред; при близък огън те осигуряваха маневреност, която не мога да сравня с нищо, което познавам.
Моята кула се включваше в атаката наред с всички останали. Както пилотите на другите машини, и моят пилот местеше кулата от място на място, въртеше платформата, сваляше общата височина, издигаше я рязко, стреляше и през цялото време не губеше равновесие.
Огнедишащото оръдие не спираше да изстрелва смъртоносната си енергия и в този хаос от кули, които се въртяха, сякаш танцуваха някакъв кошмарен танц, огнени потоци, насочени към бронираните платформи, раздираха небето. Защитниците вече не пестяха изстрелите си: бойните коли се въртяха в бъркотията и сипеха смъртоносни изстрели с ужасяваща точност.
Битката беше неравна. Кулите, на чиято страна по неволя се намирах и аз, бяха не само с по-малки размери, но и значително по-малобройни. На всяка от тях се падаха по близо четири вражи гиганта, чиито изстрели ставаха все по-точни. Една по една по-ниските кули падаха поразени; някои избухваха, други просто се огъваха и още повече затрудняваха и без това рискованото движение по бойното поле. Сега чак разбрах колко много е застрашен животът ми и ако битката продължеше със същото съотношение на силите, то смъртта ми беше просто въпрос на секунди.
Ето защо изпитах огромно облекчение, когато забелязах, че моята кула завива и напуска бързо центъра на битката. В целия този хаос на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се държа здраво, но щом непосредствената опасност отмина, установих, че целият се треса от страх.
За съжаление нямах време да дойда на себе си. Наместо изобщо да се оттегли, кулата заобиколи биещите се и се присъедини към други две кули от своя отряд, които се бяха отдалечили по същия начин. Без да спират, трите кули се насочиха към бойното поле, от което разбрах, че маневрата беше просто предварително подготвено преразпределение.
Наредени в редица, трите кули се насочиха към най-близкия до нас гигантски защитник. Трите оръдия откриха едновременно стрелба, лъчите им бяха концентрирани в горната част на лъскавата машина. Почти веднага се разнесе гръм от експлозия и кулата под прицел се завъртя неовладяемо, след което се сгромоляса, размахвайки металните си крайници във въздуха.
Така се развълнувах от тази чудесно проведена атака, че изведнъж усетих как викам от възторг!
За съжаление битката не се решаваше от елиминирането на един от противниците, факт, който чудовищата пилоти явно добре разбираха, защото, без да се бавят, се насочиха към следващата си жертва.
Те за втори път атакуваха в гръб и щом лъчите бяха пуснати в действие, следващият защитник беше
