пътуване си имаше и добрите страни.
Една от тях например беше фактът, че двамата с Амелия бяхме сами в тясно пространство, което ни осигуряваше близост, интимност и известна сигурност, макар и да не беше най-доброто за подобни преживявания място, което човек би си пожелал. Не намирам, че е подходящо да описвам какво се случи между нас през тези дни — дори в днешните по-модерни времена ми се струва неуместно да говоря за толкова лични неща, — но мога да кажа, че опознах Амелия, а и тя можа да ме опознае до неподозирани от мен дълбочини.
Продължителността на пътуването ни даде възможност и да се пречистим в известен смисъл от всичко марсианско, което неизбежно бяхме придобили. Дори аз, който бях ангажиран далеч по-малко от Амелия в бунта, бях изпитал известни угризения, че напускаме града точно в момента, когато той избухна. Бяхме заобиколени от снаряжения, изработени на Марс, хранехме се с храна от Марс, дишахме въздуха на планетата, но с течение на времето, колкото повече се приближавахме до Земята, вътрешните конфликти ставаха все по-слаби и нашата цел доминираше над всичко. Подготвеното от чудовищата нападение представляваше реална опасност и ако не направехме поне опит да се намесим и да попречим, никога вече нямаше да имаме моралното право да се наречем човешки същества.
Но нека не избързвам. Споменах, че по време на пътуването преживяхме и вълнуващи моменти, първият от които беше непосредствено след като се освободихме от предпазните торби и открихме, че управляваме сами металния апарат.
II
Щом свестих Амелия и се уверих, че нито тя, нито аз сме пострадали от стремителното изстрелване, първата ми работа беше де видя в каква посока се движим. Излетели бяхме така енергично, че ми се струваше, че всеки миг ще се забием в Земята.
Завъртях копчето, с което светваше екранът за предно виждане, но за мое голямо разочарование на него не се появи нищо друго, освен няколко светли точки, които, както разбрах по-късно, бяха звезди. Известно време се опитвах да подобря образа, но не постигнах нищо повече от леко размътване. Извърнах се към най-малкия екран пред мен. Той показваше какво става зад нас.
Тук картината беше далеч по-ясна — на нея се виждаше светът, който току-що бяхме напуснали. Оказа се, че сме толкова близо до Марс, че гледката изпълва целия екран; сенки, полусенки и светлини, тук-там обагрени с жълто, кафяво и червено. Когато най на края очите ми свикнаха с картината, успях да различа очертанията на някои познати елементи на пейзажа. Най-ярко се открояваше вулканът, който стърчеше в пустинята като огромен цирей. В основата му се виждаше как набъбва грамадният облак пара, благодарение на който бяхме излетели.
Не забелязах града и предположих, че е скрит под разпростиращия се бял облак. Различих и добре очерталите се канали, които може би благодарение на растящите край бреговете им треви изпъкваха така ясно.
Стоях пред екрана и си давах сметка, че не само не сме отлетели много далеч, но и скоростта ни сега не беше достатъчно голяма. Единственото видимо движение на екрана беше бавното въртене на планетата.
Точно в този момент до мен достигна гласът на Амелия:
— Едуард, няма ли да хапнем нещо?
Извърнах се от екрана и казах:
— Да, и аз съм гла…
Не успях да довърша изречението, защото не можах да видя Амелия.
— Ето ме тук долу.
Погледнах надолу по наклонения под на кабината, от нея нямаше и следа. Изведнъж до мен стигна веселият й смях и извърнах глава по посока на гласа. Амелия стоеше… на тавана!
— Но какво правиш? — извиках ужасен. — Ще паднеш и ще се нараниш.
— О, я не ставай смешен. Няма нищо страшно. Слез тук при мен и сам ще се увериш.
И за да ми покаже, тя подскочи и стъпи на… тавана.
— Не мога да сляза при теб, след като ти си над мен — опитах се да бъда точен.
— Ти си над мен, не аз. — И за мое голямо удивление тя мина по тавана, прекоси дъгообразната стена и скоро застана до мен.
Улови ме за ръка и тръгнахме. Страхувайки се да не падна, пристъпвах внимателно, но наклонът не се увеличаваше и само след няколко минути, когато погледнах към уредите, за моя голяма изненада ми се стори, че те са до стената. Продължихме и скоро стигнахме до мястото, където беше складирана храната и откъдето преди малко ми се беше обадила Амелия. Потърсих с поглед уредите и този път ги видях на тавана над нас.
По време на пътуването постепенно свикнахме със свойствата на нашия летящ кораб да се върти около оста си, но в момента преживяването беше ново и вълнуващо. Така се бяхме приспособили към по-слабите гравитационни сили на Марс, че почти не ги забелязвахме, а въртенето на снаряда създаваше условия за поддържане на тяхното действие.
(По-късно успях да измисля начин, с който скоростта на въртене на нашия апарат се увеличаваше, а това подготвяше телата ни за значително по-големите сили на притегляне на Земята.)
През първите няколко дни много се забавлявахме с откритието си. Формата на кабината подпомагаше въртенето. Когато човек се движеше по пода по посока на носа, неизбежно се приближаваше до централната ос на летателния апарат и силите на привличане бяха по-слаби, ето защо отскачахме и плавно се спущахме отново на пода.
Въпреки всичко през онези първи два часа след изстрелването бяхме съвсем спокойни, опитахме храната, оставена от марсианците, нищо не подозиращи за другите изненади, които ни очакваха тук, на борда.
III
Когато се върнах при уредите, на екрана за задно виждане се беше показала линията на хоризонта на Марс, доказателство, че планетата се отдалечава от нас или ако искам да бъда по-точен, че ние се отдалечавахме от нея. Най-големият екран продължаваше да показва еднообразната картина на звездите. Аз, разбира се, непрестанно очаквах да видя родната ни планета. Мъжете, които ми бяха показали снаряда, ми бяха обяснили, че той ще бъде изстрелян по посока на Земята, но в началото няма да мога да я видя, ето защо не се тревожех много от това.
Струваше ми се странно обаче, че Земята не се намира право пред нас.
Реших, че щом нямаше да наблюдаваме смяната на деня с нощта, се налагаше да установим някакво корабно време. Часовникът ми все още работеше и аз го извадих. Доколкото можех да преценя, снарядът беше изстрелян някъде около пладне на марсианския ден, а оттогава бяха изминали около два часа. Ето защо нагласих стрелките на два часа и от този момент нататък часовникът се превърна в корабен хронометър.
Свърших и тази работа и оставяйки Амелия да разглежда провизиите, складирани за пътуването, реших да огледам останалата част от кораба.
Ето как разбрах, че не сме сами…
Вървях по коридорите в двойната обшивка, когато минах покрай люка, водещ към кабината за роби. Почти неволно погледнах към него и спрях ужасен! Люкът беше грубо заварен, така че вратата не можеше да се отвори нито отвън, нито отвътре. Притиснах ухо до металната врата и се заслушах.
Нищо не се чуваше; и ако имаше някой вътре, то той беше съвършено тих. Долавях някакви слаби звуци от движение, но те можеха да идват и от предната кабина, където Амелия се ровеше в хранителните припаси.
Дълго стоях пред вратата, изпълнен с мрачни предчувствия и нерешителност. С нищо не можех да докажа, че вътре има някой… но защо трябваше да се запечатва тази врата, след като само до вчера тя бе стояла отворена.
