Потънахме в мълчание, защото никой от нас не искаше да говори за тъжната съдба на тези нещастници. По-късно отново отидох, този път сам, до тяхната врата и се опитах да разбера не може ли по някакъв начин да се отвори, но положението беше безнадеждно. Доколкото си спомням, никой от нас не повдигна повече въпроса за робите. За което искрено й бях благодарен.
V
На петия ден от пътуването ни беше изстрелян и пети снаряд. Марс беше вече много далеч, но не беше трудно да различим облака пара.
На шестия ден върху контролния пулт открихме приспособление, което позволяваше да се увеличи контрастът и размерът на картината на екраните. И когато наближи времето за изстрелване на следващия снаряд, успяхме да наблюдаваме процеса относително ясно.
Изминаха още четири дни и през всеки един от тях мощното снежно оръдие изхвърляше по един от своите цилиндри, но на единадесетия ден вулканът изчезна от полезрението ни и белият облак пара вече не се появи.
Не видяхме облак и на следващия ден. Очевидно след десетия снаряд жителите на Марс бяха преустановили изстрелването. Припомняйки си стотиците лъскави цилиндри, разположени в подножието на планината, не можехме да допуснем, че чудовищата ще искат да изпълнят задачата си само с тези десет пратеника. Изглежда обаче, случаят беше точно такъв, защото непрестанно държахме под око червената планета, но не се появи никакъв признак, по който да разберем, че е имало ново изстрелване.
Трудно ни беше да си обясним този факт.
Предполагах, че такъв е бил планът на чудовищата: челен отряд от десет снаряда да нападне Земята и да завладее част от нейната територия; та нали на борда си тези десет летателни апарата носеха общо около петдесет бойни машини, те им бяха съвсем достатъчни. Ето защо смятах, че не бива да изоставяме наблюденията върху планетата и твърдях, че скоро ще започне ново изстрелване на снаряди.
Амелия обаче беше на друго мнение. Според нея прекратяването на действията се дължеше на победа на бунта на планетата и на факта, че революционните сили са взели управлението в свои ръце.
Никой от нас не можеше да докаже предположенията си. Поне засега преселването беше спряло.
Междувременно бяха изминали вече много дни от началото на нашето пътуване и Марс се виждаше на екрана като малка светеща топка, отдалечена на хиляди мили далеч зад нас. Полека-лека интересът ни към нея намаляваше и се насочваше към екрана за предно виждане, на който вече лесно различавахме родната планета: мъничко светло петно, неописуемо и спокойно.
VI
С течение на времето лостовете по командното табло ми ставаха все по-понятни и имах чувството, че схващам предназначението на повечето от тях. Успях дори да разгадая и смисъла на думата „мишена“ и разбрах, че това може би е най-важният от всички лостове. Научих се как да го използвам, докато наблюдавах Земята на големия екран. Амелия беше тази, която първа видя нашата планета — ярка точка близко до ръба на екрана. Гледката привличаше еднакво силно и двама ни, а съзнанието, че с всеки изминат ден се приближавахме с хиляди мили към източника на тази светлина, засилваше вълнението ни. Всеки следващ ден точката се приближаваше все по-близо до ръба и съвсем скоро можеше съвсем да изчезне от погледа ни. Опитах се да направя някаква корекция с лостовете на таблото, но всичко беше напразно.
Тогава в отчаянието си Амелия предложи да завъртя копчето, с което на екрана се появяваше светлият пояс. Показа се нов, още по-странен пояс, чийто кръг с кръстосани линии беше фиксиран на нашата планета. Това съвсем ме обърка, като че устройството имаше своя собствена логика.
В мига, в който се появи вторият пояс, под образа му се показаха няколко странни картини, чийто смисъл не разбрахме, но по-важно беше, че действието ми предизвика някакъв отговор.
— Това сигурно значи, че трябва да променим курса — обади се Амелия.
— Но курсът е бил определен съвсем точно още на Марс.
— И въпреки всичко смятам, че вече не летим към Земята.
Поспорихме известно време, но не можех да пренебрегвам повече необходимостта да демонстрирам способностите си на пилот. Под окуражителния поглед на Амелия се настаних пред главния лост, улових го с две ръце и се опитах да го поместя встрани.
Силен тътен проеча из целия снаряд, ние с Амелия отхвръкнахме встрани и всичко, което не беше добре закрепено в кабината, се разлетя над главите ни.
Когато дойдохме на себе си, разбрахме, че действията ми са имали обратен на желания ефект. Земята беше изчезнала от екрана. Твърдо решен веднага да поправя грешката си, преместих лоста в противоположната посока, но не и преди да се уверя, че здраво се държим. Този път корабът изви рязко в друга посока и макар че наоколо всичко трещеше и гърмеше, успях да върна Земята на екрана.
Нужни бяха още няколко корекции, докато съумях да наместя образа на Земята в центъра на малкото кръгче главния пояс. Сега вече бях сигурен, че се движим в правилна посока.
Всъщност установих, че Снарядът често се отклонява от курса и се наложи всеки път да правя подобни корекции.
С този процес на опити и грешки разбрах най-после как системата от пояси би трябвало да функционира. Най-главният и най-ярък пояс показваше основната цел на полета, а по-бледите, подвижни пояси — посоката на движение. Ето защо образът на Земята беше непрестанно пред очите ни и не оставаше място за съмнение относно намеренията на чудовищата.
Подобни моменти на силни преживявания бяха рядкост. Дните в кораба минаваха еднообразно и скучно и скоро започнахме да свикваме. Спяхме колкото се може по-дълго, храненето продължаваше с часове. Използвахме коридорите в двойната обшивка на корпуса, за да се раздвижим, а когато дойдеше време да се занимаваме с пулта за управление, отделяхме много повече време, отколкото всъщност беше необходимо. Случваше се да станем раздразнителни, тогава се разделяхме и седяхме в различни ъгли на кабината.
През един такъв период се замислих по-сериозно върху проблема, свързан с нежеланите гости в главната кабина.
Не разполагахме с каквато и да било позната за мен отровна смес и затова иначе логичният начин за унищожаването им чрез подаване на отрова с въздуха за дишане отпадаше. Ето защо оставаше да се опитаме да ги задушим. Прекарах почти цял ден, за да изуча различните уреди и системи, вградени в корпуса.
Открих твърде много неща, свързани с управлението на снаряда: мястото на квазифотографските прибори, благодарение на които получавахме образ на екраните; разбрах че корекциите в посоката на кораба се осъществяват чрез силна струя пара, която излиза от централния топлинен източник в корпуса и се изхвърля от снаряда през сложна система от тръби, но така и не можах да намеря решение на проблемите си. Доколкото разбрах, въздухът в кабините и коридорите се подаваше от едно място и постъпваше едновременно във всички помещения на кораба. С други думи, задушаването на чудовищата би означавало задушаване на всички останали, включително и на нас.
VII
Колкото повече се приближавахме до Земята, толкова по-наложителни ставаха корекциите в курса. Два или три пъти на ден заставах пред екраните и натисках лостовете, докато двата пояса съвпаднат. Сега Земята беше голяма и се виждаше ясно, и ние с Амелия седяхме дълго пред светещия екран, мълчаливо загледани в нашия свят. Неизказано красива, планетата излъчваше бледосиньо и бяло сияние. Случваше се да видим край нея и луната, която се появяваше като тънък полумесец.
Подобна гледка би трябвало да извиква в мен огромна радост, но винаги, когато стоях до Амелия и се взирах в тази дивно красива прелест, огромна тъга притискаше сърцето ми. А когато манипулирах с лостовете, за да насоча снаряда във вярната посока, изпитвах силно чувство на вина и срам.
В началото не разбирах защо и нищо не казвах на Амелия. Но с всеки изминат ден нашият роден свят се приближаваше все по-близо и когато най на края се престраших да споделя с нея вълненията си, оказа се,
