ударила зле.
— Трябва да се върнеш на управлението! — подкани ме тя.
Известно време стоях нерешително, но накрая тя ме избута и като се изправих, отново застанах пред лостовете. Сигурен бях, че нито за миг не бях губил съзнание, но сега като че ли целта ни беше съвсем наблизо. Центърът на главния пояс лежеше някъде в Северно море, от което разбрах, че зеленият огън беше коригирал курса значително. И все пак отклонението в източна посока продължаваше.
Върнах се при Амелия и й помогнах да се изправи. Беше повъзвърнала равновесието си, но кръвта не спираше.
— Чантата ми — каза тя. — Вътре имам кърпа.
Огледах се, но не видях чантата. Очевидно беше паднала още при първия трус и сега лежеше някъде из кабината. С крайчеца на окото си забелязах, че зелената лампа продължава да свети и убеждението, че отклонението на изток продължава, ме накара да се върна при контролното табло.
— Сега ще я намеря — каза Амелия. Тя беше покрила раната с ръкава на черната си униформа и се опитваше да спре кръвта. Движеше се несигурно и не произнасяше думите добре.
Гледах я известно време мълчалив и безпомощен и чак тогава осъзнах какво трябва да направим.
— Не — категорично заявих. — Аз ще я потърся. Ти трябва да влезеш в торбата, в противен случай ще се нараниш още повече. Вероятно всеки миг ще се приземим!
Улових я за ръката и внимателно я пъхнах в прозрачната торбичка, която беше висяла неизползвана почти по време на пелия полет. Свалих туниката на моя костюм и й я дадох вместо превръзка. Тя я притисна до лицето си и скоро прозрачната материя я обгърна плътно. Аз също влязох в моята торба и поставих ръцете си върху лостовете вътре. Усещах как с всяка секунда материята прилепва все по-плътно до тялото ми. Уверих се, че Амелия също е здраво обгърната и е в относителна безопасност и натиснах зеления лост.
Не откъсвах очи от големия екран и за миг той потъмня от зелената светлина на пламъка. Оставих пламъка да излиза в продължение на няколко секунди, след което върнах лоста на мястото му.
Образът на екрана се изчисти, а поясът се върна на мястото си, по на запад. Сега той лежеше право върху Англия и се движехме точно по курса.
Над Британските острови се спущаше вечерният мрак и се питах дали хората, които наблюдават залеза, си дават сметка какво приближава към тях тази нощ.
Докато стояхме здраво прикрепени в прозрачните торби, реших да пусна още веднъж в действие огъня, за да компенсирам непрестанното отклонение на изток. Този път оставих огъня да излита в продължение на петнадесет секунди и когато обърнах поглед към екрана, установих, че бях успял да преместя центъра на пояса на няколкостотин мили навътре в Атлантическия океан.
Нямах почти никакво време за уточнения, тъй като нощта се спущаше над Великобритания и само след няколко минути тя потъна в мрак.
Освободих се от торбата и отидох да видя как е Амелия.
— Как се чувстваш? — попитах я аз.
Тя понечи да се измъкне навън, но аз я спрях.
— Аз ще ти намеря чантата. По-добре ли си?
Тя кимна и видях, че кръвта е спряла. Момичето обаче изглеждаше ужасно, косата й беше паднала върху раната и следи от кръв личаха по цялото й лице и отпред по дрехите.
Затършувах из кабината, за да открия чантата. Най на края я зърнах върху пулта за управление и й я подадох. Амелия се пресегна изпод торбата, взе я и измъкна няколко грижливо сгънати парченца бяла материя.
Попи останалата по раната кръв и избърса лицето си, през цялото това време се питах защо нищо не беше споменала досега за тези парченца.
— Ето сега ще се оправя, Едуард — долових аз приглушените й думи отвътре. Просто съм се порязала. Ти гледай да приземиш тази проклета машина.
Гледах известно време момичето пред мен, което тихо плачеше. Разбирах, че краят на нашето пътешествие е съвсем близък и че тя го разбира не по-зле от мен, а сега мисли за това, че може би скоро ще настъпи най-щастливият момент, в който ще напуснем кабината.
Върнах се обратно при моята торба, пъхнах се вътре и сложих ръка върху лоста.
Британските острови бяха вече напълно скрити в потъналата в нощен мрак страна на Земята и се ориентирах само по двата пояса. Когато бяха в права линия, знаех, че държим верен курс. Поддържането на тази права линия не беше толкова просто, както изглежда на пръв поглед, защото степента на отклонение се увеличаваше непрестанно. Нещата се усложняваха много от зелената светлина, която заливаше екраните и ме заслепяваше винаги, когато натиснех зеления лост. Едва когато върнех лоста на място, можех да видя резултата.
И всеки следващ път се налагаше да увеличавам времето за изхвърляне на огън и го мерех с броене. Скоро всеки взрив — който в зависимост от силата, с която натисках лоста, можеше да бъде по-слаб или по-мощен — траеше, докато преброя до сто, а понякога и повече. Трябваше да съм изключително съсредоточен и внимателен, а това ме уморяваше до смърт; при всяко включване на машината налягането върху нас ставаше непоносимо силно. Температурата в кабината непрестанно се увеличаваше. Въздухът, който постъпваше през отворите в торбите, беше все така хладен, но усещах как материята около тялото ми се затопля все повече и повече.
В кратките мигове между взривовете торбите се отпущаха и успявах да разменя по няколко думи с Амелия. Тя ми каза, че кръвта напълно е спряла, но я мъчи страшно главоболие, чувства се слаба и й е лошо.
По едно време движението на поясите стана толкова бързо, че вече не смеех да отклонявам вниманието си дори за секунда. Щом върнех лоста обратно, поясите се раздалечаваха и за да ги задържа на място, трябваше да го натискам непрестанно.
Сега, когато спирачното устройство действаше с пълна сила, шумът беше така оглушителен, че имах чувството, че всеки миг снарядът ще се разхвърчи на парчета. Целият корпус се тресеше и пращеше, а когато краката ми докоснаха металния под, усетих непоносима горещина. Прозрачните торби ни притискаха така, че едвам дишахме. Не можех изобщо да помръдна. Нямах представа какво правеше Амелия. Огромната мощ на апарата усещах като стена, срещу която ние се хвърляхме, защото въпреки здравата прегръдка на торбата, чувствах как някаква сила ме притиска към спирачния лост. В този хаос на шум, горещина и налягане снарядът прелетя като зелена комета в нощното небе на Англия.
Краят на пътешествието ни настъпи внезапно и със страхотен удар. Разнесе се оглушителен взрив, придружен от зашеметяващ тласък. В настъпилата веднага след това дълбока тишина ние се изхлузихме от предпазните торби върху мъчително горещия под на кабината.
Бяхме пристигнали на Земята, но се намирахме в плачевно състояние.
Глава осемнадесета
В ямата
I
В продължение на девет часа бяхме лежали в безсъзнание на пода на кабината, слепи и глухи за ужасната бъркотия, в която приземяването ни беше запратило. Вероятно, докато сме лежали изтощени и несъзнаващи, сме си спестили най-неприятните последици на кацането, но и това, което трябваше да понесем, беше достатъчно.
Снарядът не се намираше в най-удобно за нас положение и благодарение на въртенето около оста на целия корпус ъгълът на приземяване беше въпрос на случайност, тази случайност беше избрала при кацането страната, на която висяха предпазните торби и хамаците, да бъде сега стена. При това носът на снаряда се беше забил под прекалено остър ъгъл и благодарение на силите на земното притегляне се бяхме озовали в челната част на кораба.
Опитите ми чрез въртене на кораба да постигна, макар и слабо приближаване до гравитационните сили на Земята се оказаха с твърде скромен ефект. След няколко месеца, прекарани на Марс и в снаряда, едвам
