понасяхме собственото си тегло.
Както вече споменах, преди да започне приземяването, Амелия се нарани и при повторното падане едва затворилата се рана беше започнала да кърви отново, но този път много по-обилно. При свличането от предпазната торба аз също си бях ударил главата.
Най-непоносими от всичко обаче бяха горещината и влагата. Забавянето на нашия летателен апарат се дължеше или на изпускането на зеления огън, или на триенето при врязването в атмосферата на Земята, а най-вероятно — и на двете, но металът на корпуса и въздухът вътре в него, а оттам и всичко останало се бяха загрели до температура, която едвам се издържаше.
Ето в какъв хаос и мръсотия бяхме лежали в безсъзнание дълги часове.
II
Първата ми работа, щом се събудих, беше да се обърна към Амелия, която лежеше свита напречно до мен. Раната на главата й беше спряла да кърви от само себе си, но Амелия изглеждаше ужасно; лицето, косата и дрехите й лепнеха от съсирената по тях кръв. Беше съвсем отпусната, а дишането й така леко, че в първия миг реших че е умряла; обзет от паника, я разтърсих за раменете и я ударих няколко пъти по бузите и чак тогава тя отвори очи.
Лежахме в неголяма локва вода, събрала се на пода от пробитата над нас тръба. От допира с металния корпус водата също се беше затоплила, но тази, която продължаваше да изтича от дупката в тръбата, беше все така хладка. Намерих чантата на Амелия и извадих две от нейните кърпи. Навлажних ги и измих лицето и ръцете й, а раната внимателно попих. Доколкото можах да видя, на черепа й нямаше фрактура, но на челото, точно под линията на косата, зееше дълбока рана.
Докато бършех ръцете и лицето й, тя нищо не каза и сякаш не усещаше болка, дръпна се само когато попивах раната.
— Трябва да те преместя в по-удобно положение — й казах нежно.
Амелия само улови ръката ми и я стисна предано.
— Можеш ли да говориш?
Тя кимна и каза:
— Едуард, обичам те.
Целунах я и тя ме задържа в прегръдките си. Въпреки окаяното ни положение усетих, че от плещите ми се смъква огромен товар; напрежението от полета беше изчезнало.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се движиш? — попитах аз.
— Мисля, че да. Само малко съм несигурна.
— Ще те придържам.
Изправих се пръв и въпреки виенето на свят успях да се задържа на краката си, като се придържах о счупените уреди, които сега висяха над главите ни, сетне протегнах ръка и помогнах на Амелия да се изправи. Тя беше по-несигурна от мен и като я обвих с ръка около кръста, се закатерихме по наклонения под на снаряда, за да намерим малко по-сухо и чисто място за сядане.
Едва тогава извадих часовника си и установих, че от момента на кацането са изминали цели девет часа. Какво ли бяха свършили чудовищата през времето, докато сме лежали в безсъзнание.
III
Изпълнени със съчувствие към собствената си съдба, се отпуснахме на пода, за да си починем, но изведнъж ме обзе силно безпокойство. За нищо на света не биваше да отлагаме повече излизането от снаряда. Познавахме достатъчно добре чудовищата, за да се съмняваме, че веднъж озовали се навън, те веднага ще започнат офанзивата.
Предстояха ни за решаване други, по-непосредствени задачи. Едната от тях беше подлудяващата ни горещина, в която бяхме принудени да седим. Дори подът, на който си почивахме в момента, едва се търпеше, да не говорим, че от всички метални части се излъчваше задушаваща ни горещина. Въздухът беше влажен и лепкав и имахме чувство, че с всяко следващо вдишване кислородът в него намалява. Голяма част от храната, която се беше разпиляла, вече гниеше, а от противната миризма ни се повдигаше.
Бях се разкопчал, но горещината не намаляваше и по всичко личеше, че ще е по-разумно да се съблечем. Щом Амелия започна да идва на себе си, й предложих да го сторим; помогнах й да свали черната униформа. Под нея тя носеше парцаливата дреха, с която я бях видял в лагера на робите. Трудно можеше да се повярва, че някога това е било чиста бяла риза.
Аз се намирах в по-благоприятно положение; под униформата си носех своя комплект бельо, който въпреки всички премеждия все още не беше в толкова окаяно състояние.
След известни колебания решихме, че ще е по-добре да огледам сам снаряда. Нямахме представа докъде се простира дейността на чудовищата и приемайки, че надали са пострадали при приземяването, сметнахме че ще бъде по-безопасно, ако отида сам. Уверих се че Амелия се чувства добре, излязох от кабината и започнах да се катеря по стръмния наклон на коридорите.
Трябва да напомня, че снарядът беше много дълъг — общата му дължина стигаше някъде до триста стъпки. По време на полета придвижването из вътрешността на кораба беше относително просто. Сега обаче той беше забит почти вертикално и задачата ми никак не беше лека. И в адската горещина, която в тази част на корпуса беше още по-голяма, единственото, което ме спасяваше, беше фактът, че познавам пътя.
Полека-лека стигнах люка, водещ към кабината на робите. Спрях и се заслушах, но вътре цареше пълна тишина. Поех си дъх и се закатерих отново, докато най на края спрях пред люка на голямата кабина. Сигурен, че чудовищата вътре са будни и нащрек, не без известно треперене на ръката изтеглих металната пластина пред прозорчето; оказа се, че напразно съм бил предпазлив. В полезрението ми не се виждаше нито едно от противните създания, макар че съдейки по дрезгавия им противен вой, те бяха наблизо. Разговаряха твърде силно, от което схванах, че сигурно нещо обсъждат.
Отминах и тази врата и продължих до самия край на снаряда. Надявах се да намеря там някакъв начин да се измъкнем незабелязано. (Знаех, че ако не намеря друг изход, бих могъл да използвам както при по- малкия снаряд силата на зеления огън, за да извъртя снаряда, но за нас беше от жизнено значение да останем незабелязани за чудовищата.)
За нещастие пред мен сега се изправяше непреодолима преграда. Бях стигнал до най-задната част на снаряда: масивен люк, през който трябваше да излязат и чудовищата. Фактът, че той бе все още затворен, вдъхваше известна надежда: ако ние не можехме да се измъкнем оттук, то това означаваше, че и чудовищата бяха обречени да останат затворени вътре.
Докато си почивах, преди да започна слизането, се замислих върху вероятното ни местоположение. Ако бях приземил апарата в центъра на някой град, той сигурно щеше да причини огромни разрушения; това също беше въпрос на случайност, но този път тя щеше да бъде на наша страна. Общо взето, Англия не е гъсто застроена и вероятността да сме попаднали сред природата беше съвсем реална и искрено се надявах да е така; твърде много неща лежаха вече на моята съвест.
Оттатък вътрешната стена на корпуса чудовищата продължаваха да разговарят и сред неприятните виещи звуци на гласовете им долавях жестокото подрънкване на метал. През кратките мигове на мълчание долавях или си въобразявах, че долавям, и други звуци, които идваха отвън.
Приземяването ни трябва да е било достатъчно зрелищно и вероятно тълпи от хора стояха вън около снаряда и докато гледах изпълнен с нерешителност, огромния метален люк, възбуденото ми въображение рисуваше картината на десетки, а може би и стотици хора, заобиколили огромния цилиндър само на няколко ярда от него.
При мисълта за тях усещах почти физическа болка, защото цялото ми същество копнееше да се присъедини към себеподобните си.
Малко по-късно, вече поуспокоен, си дадох сметка, че хората, които биха дошли, за да разгледат снаряда, всъщност са изложени на огромна опасност. И колко много ми се искаше да вярвам, че излизайки навън, чудовищата ще се озоват пред наредени в кръг дула на оръдия!
Макар подобна перспектива да не вещаеше нищо добро за нас с Амелия, бях почти сигурен, че чувам
