— Амелия — повиках я аз тихо. — Ако искаме да стигнем до Ричмонд, трябва да тръгваме.
Тя се събуди и постояхме прегърнати няколко секунди.
— Едуард… какъв е този шум? — попита тя.
Лежахме, без да мърдаме, и аз също чух онова, което беше привлякло вниманието й. Сякаш някой влачеше голяма тежест… доловихме шумолене на клони и листа, стържене на ситни камъни, заглушавани от време на време от силно триене на метал в метал.
Замръзнах от ужас, миг по-късно, отърсил се от вцепенението скочих от леглото. Изтичах до прозореца и забравил всякаква предпазливост, дръпнах пердето. Сред нахлулата слънчева светлина зърнах сегментите на металните крака на бойна машина! Онемял от страх, гледах зеленикавия дим, който излизаше при движението на краката.
Амелия също ги беше видяла и седеше в леглото, притиснала чаршафите до тялото си.
Ужасен от факта, че сме загубили страшно много време, бързо се върнах при нея.
— Трябва веднага да тръгваме.
— А този отвън? — попита Амелия. — Накъде отиде?
Тя се измъкна от леглото и ние тихо се качихме на горния етаж, за да потърсим стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната страна. Влязохме в една, която, съдейки по разпилените по пода играчки, беше детска. Надникнахме зад полуоткрехнатите пердета към брега на реката.
Пред нас изникнаха три бойни машини. Платформите не бяха издигнати до максимална височина, не се виждаха и оръдията им. Затова пък зад всяка платформа беше закачено нещо подобно на грамадна мрежа, във всяка от които бяха нахвърляни отпуснатите тела на човешки същества, поразени от електрическия ток на подрънкващите метални пипала. В мрежата на най-близката до нас платформа имаше седем или осем души, останали така, както са били пуснати.
Видяхме объркани как металните пипала на едната от машините се плъзнаха вътре в близката къща… след около тридесет секунди се измъкнаха, здраво вкопчили отпуснатото тяло на малко момиченце.
Амелия скри лицето си с ръце и се извърна.
Стоях пред прозореца още десет минути, неспособен да се поместя от страх, че са ме забелязали. Скоро се появи и четвърта машина, натоварена с трофеи от човешки тела. Зад мен, отпуснала се на детското легло, Амелия тихо хълцаше.
— Къде е войската? — отново и отново тихо повтарях аз. Не можех да се примиря с мисълта, че подобно зверство остава ненаказано. Нима артилерийската част, която бяхме видели предишната нощ, беше позволила на машините да минат необезпокоявани? Или може би чудовищата бяха победили в боя?
За мой и на Амелия късмет, изглежда, претърсването беше към своя край, защото машините се събраха и пилотите им нещо се съвещаваха. Изневиделица отнякъде се появи ниска многокрака кола и безчувствените тела от мрежите бяха прехвърлени върху нейната платформа.
Предчувствах, че предстоят нови действия и помолих Амелия да слезе долу за дрехите ни. Тя се върна почти веднага. Щом се облякох, оставих Амелия на пост и от стая в стая надничах през прозорците, за да се уверя, че в околността няма други бойни машини. Успях да видя само една, на миля от нас в югоизточна посока.
Чух, че Амелия ме вика, и побързах да се върна при нея: четирите машини се отдалечаваха от нас, като крачеха бавно на запад. Платформите бяха все така ниско, а оръдията — все така скрити.
— Сега е моментът — казах аз. — Можем да се качим на някоя от лодките и да тръгнем за Ричмонд.
— Не е ли опасно?
— Не е по-опасно от който и да е друг момент. Не бива да изпускаме тази възможност. Ще можем да наблюдаваме постоянно и при поява на марсианците ще се скрием на единия от двата бряга.
Амелия се колебаеше, но не възрази повече.
Въпреки страхотната анархия, която цареше наоколо, у нас все още се беше запазило чувството на приличие и не напуснахме къщата, докато Амелия не написа кратка бележка на стопаните на къщата, с която се извиняваше, че сме влезли без разрешение, и обещаваше в най-скоро време да заплатим изядената храна.
VI
Бурята от предишния ден беше отминала и сега навън беше слънчево, горещо и спокойно. Без да се бавим, се спуснахме към реката на един от дървените пристани, където бяха завързани няколко лодки. Избрах тази, която ми се видя най-здрава и в същото време не много тежка. Помогнах на Амелия да влезе вътре, качих се след нея и веднага отблъснах лодката.
От бойните машини нямаше и следа, но аз насочих лодката към отсрещния, северния бряг, където на много места плачущите върби скриваха брега.
Не бях гребал повече от две минути, когато съвсем близо до нас избухнаха няколко снаряда и ни хвърлиха в нова тревога. Вдигнах греблата и се огледах.
— Амелия, наведи се! — извиках аз, когато над покривите на Чъртси забелязах да стърчат четирите бойни машини, които се връщаха обратно. Сега лъскавите гиганти бяха издигнали платформите си докрай, а огнедишащите им оръдия войнствено стърчаха напред. От всички страни на кулите експлодираха артилерийски снаряди, но доколкото можех да видя, без да им причинят дори драскотина.
Амелия се беше проснала на дъното на лодката и бавно допълзя до мен. Сграбчи краката ми и ги стисна така силно, сякаш от това зависеше марсианците да се отдалечат. Наблюдавахме как пилотите на машините промениха рязко курса и се насочиха към позициите на войската на северния бряг срещу Чъртси. Нашествениците се движеха с удивителна скорост. Стигнаха реката и без да се поколебаят дори за миг, нагазиха във водата, вдигайки високи пръски вода. През цялото време огнените им лъчи струяха напред и скоро стрелбата на защитниците съвсем престана.
В същия момент Амелия посочи на изток. Там, близо до Уейбридж, се намираше петата бойна машина — онази, която бях зърнал през прозореца на къщата, — тя стреляше към реката, без да спира. Вниманието на артилеристите, разположени край Шепъртън, беше насочено сега към нея и край блестящата й метална платформа летяха огнените кълба на експлодиращи снаряди. Никое от тях обаче не попадаше в целта и огненият лъч на марсианеца сновеше необезпокояван насам-натам. В един миг той докосна част от сградите на Уейбридж и те моментално избухнаха в пламъци.
Сетне настъпи момент, в който нашата войска има, макар и краткотраен, успех. Един от снарядите успя да стигне целта си и избухналата с неочаквана сила платформа се разлетя на парчета. Без да спират и сякаш оживели, краката на машината и останалата част от платформата продължаваха да препускат и да се полюшват още известно време. Няколко секунди по-късно се блъснаха в кулата на издигащата се наблизо черква край Шепъртън, олюляха се и паднаха в реката. Щом се допря до водата, оръдието експлодира и над него се издигна огромен облак от водни капки и пара.
Всичко това се разви за по-малко от минута; скоростта, с която марсианците воюваха, създаваше илюзията за тяхната непобедимост.
Преди да имаме време да съберем мислите си, четирите бойни машини, накарали батареята на Чъртси да замлъкне, се спуснаха да помогнат на падналия си другар. Забелязахме ги едва когато със силно свистене от потапянето на нагорещените им части във водата закрачиха в реката към нас. Нямаше никакво време да мислим за бягство или къде да се скрием; бяхме така ужасени, че докато успеем да реагираме, марсианците се оказаха вече на няколко крачки от нас. За наш голям късмет те нямаха нито време, нито настроение за нас, занимаваха ги по-важни неща. Огнените лъчи на оръдията им неспирно светеха на фона на непрестанното, но безрезултатно чаткане на артилерийската канонада, разнасяща се откъм Шепъртън.
След това пред очите ни се разразиха събития, които ми се искаше никога да не бях виждал. Злобата на нашествениците от Марс рядко се беше проявявала така красноречиво.
Една от машините им се насочи към позициите на защитниците при Шепъртън и необезпокоявана от снарядите, които избухваха край платформата, с дълъг продължителен откос на огнения си лъч накара оръдията да замлъкнат завинаги. Друга машина се зае със систематичното унищожаване на града. Останалите две, застанали сред множеството малки острови, там, където Уей се вливаше в Темза, се бяха заели да се справят с Уейбридж. Хора и предмети падаха покосени и над зелените ливади на Съри трещяха експлозия след експлозия, придружени от предсмъртните викове на жертвите.
