Щом марсианците приключиха със злокобната си задача, наоколо отново се възцари тишина… но не и спокойствие. Уейбридж гореше, гореше и Шепъртън. Облаците пара, които се вдигаха над реката, се срещаха и сливаха с дима от градчетата в огромен стълб, извисил се нагоре към безоблачната синева на небето.
Несмутени от по-нататъшни атаки, марсианците прибраха оръдията си и се събраха край реката, там, където беше загинала бойната машина. Платформите се въртяха на всички посоки, отразявайки ярката слънчева светлина.
VII
През всичкото това време ние с Амелия бяхме така завладени от събитията, на които станахме свидетели, че не забелязахме, че течението продължава да влачи лодката ни надолу по реката. Амелия стоеше все така свита на дъното, а аз не бях успял да се поместя от дървената седалка.
Погледнах я и с глас, чиято дрезгавост издаваше изживяния ужас, казах:
— Ако по това, което видяхме, може да се съди за мощта им, то марсианците непременно ще завладеят света.
— Не можем да стоим настрана и да наблюдаваме как това ще се изпълни.
— И какво предлагаш?
— Трябва да стигнем Ричмонд — каза тя. — Сър Уилям непременно ще измисли някакъв начин да се справи.
— Тогава да продължаваме да гребем.
В страхотното си объркване съвсем не взех пред вид факта, че в този момент между нас и Ричмонд се намираха четири бойни машини, улових греблата и отново ги спуснах във водата. След първия удар зад гърба ми се разнесе силен плясък на вода и Амелия изпищя:
— Идват насам!
Пуснах отново греблата и те цопнаха във водата.
— Лежи мирно! — извиках й аз и подчинявайки се на собствената си команда, се проснах върху седалката в извънредно неудобно положение. Чувах само шумното движение на машините във водата. Лодката ни беше се изнесла почти в центъра на реката и се движеше точно срещу тях.
Наредени една до друга в редица, четирите машини напредваха бързо и аз ги виждах отдолу нагоре. Останките от пострадалата машина бяха вдигнати и сега те ги носеха обратно към мястото, откъдето бяха тръгнали. За част от секундата зърнах разкъсаната от експлозията платформа, по която личаха следи от кръв. Не мога да кажа, че изпитах голямо задоволство от смъртта на чудовището, защото какво беше тя в сравнение с разрушаването на два града и убийството на безброй много хора?
Ако пилотите на машините бяха решили да ни убият, за нас нямаше никакъв изход, но и този път се отървахме благодарение на тяхната заетост с други проблеми. Победата над злочестите градове беше достатъчно красноречива, та такива случайно оцелели пътници като нас да имат някакво значение. Минаха край нас с главозамайваща скорост и почти ни покриха с облака от водни капки, който вдигаха, докато газеха шумно в реката. Единият от краката стъпи на около три ярда от борда на лодката и веднага мощна струя вода ни заля от краката до главата. Малкият плавателен съд се завъртя, залюля се и загреба такова огромно количество вода, че имах чувството, че положително ще потънем.
След не повече от няколко секунди машините отминаха, оставяйки ни почти потопени от тежестта на водата да се люлеем върху развълнуваната повърхност на реката.
VIII
Необходими ни бяха няколко минути, докато успеем да уловим отново греблата и да изгребем поне толкова вода, че да стане лодката отново маневрена. През това време машините вече бяха се отдалечили и вероятно отиваха към своята яма насред общинската земя на Уокинг.
Разтреперан от твърде дълго продължилия инцидент, се залових за греблата и скоро отминахме изпепелените останки на Уейбридж.
Може би някои от жителите бяха оцелели, но ние не забелязахме никакви хора. Нападението на марсианците беше заварило натоварения с пътници ферибот по средата на курса му от единия до другия бряг на Темза и сега той се носеше по повърхността с обърнато нагоре дъно. Градът беше в пламъци и само няколко сгради бяха останали незасегнати от жестоката атака. Картината пред нас беше сякаш от някакъв кошмарен сън, защото когато един град гори и никой не прави дори опит да потуши пожара, той прилича на огромна жертвена клада.
Във водата плуваха труповете на много хора, които вероятно са смятали, че ще намерят тук убежище. Марсианците отново бяха проявили жестоката си изобретателност и насочвайки дулата на огнедишащите оръдия към водата, бяха я загрели до температура на кипене. От повърхността все още се вдигаше пара и тук-там се пукаха мехури; Амелия я докосна с пръст, но бързо се дръпна. Кожата на много от телата край нас се отличаваше с яркочервения си цвят, което говореше, че са били буквално сварени. Облаците пара ни спестиха до голяма степен ужаса на жестоката гледка.
С известно облекчение взехме завоя на реката, но с това страданията ни не свършиха, сега пред нас се разкри гледката на разрушения Шепъртън. По настояване на Амелия загребах по-бързо и скоро отминахме най-драматичната част от картината.
Бързо се уморявах и след следващия завой намалих скоростта. И двамата бяхме страшно измъчени от преживяното, ето защо отклоних лодката към единия от двата бряга. Слязохме и като замаяни седнахме на земята. Няма да разказвам какво се случи между нас после, и без това измъчените ни мозъци се раздираха от съзнанието за нашето участие в трагедията, сполетяла Англия.
Изминаха близо два часа, докато дойдем на себе си, време, през което решението ни да вземем дейно участие в борбата с чудовищата се затвърди окончателно. Така че с подновено чувство за необходимостта от бързата ни намеса се качихме отново в лодката. Сър Уилям Рейнолдс положително щеше да е в състояние да измисли нещо по-добро от стратегията на войската.
В тази част на Темза за събитията напомняха само плаващите по повърхността на водата отломки, но това, което вече бяхме видели, беше живо в съзнанието ни. От момента на марсианското нашествие не бяхме срещнали жива душа и дори сега единственото движение беше виенето на дима нагоре.
След почивката силите ми се бяха възвърнали и се заех с гребането с подновена енергия, правех дълги, спокойни загребвания.
Въпреки преживяното не можех да остана сляп за чудесното време, за което толкова бях мечтал на Марс. Бризът милваше лицата ни, а слънцето грееше топло. Зелените треви и дървета бяха истинска радост за очите, по пътя чувахме гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Всичко това и ритмичните удари с греблата повъзвърнаха нормалния ход на мислите ми.
Дали след демонстрацията на превъзходството си марсианците щяха да се ограничат само със затвърдяване на завоюваните позиции? Ако беше така, колко ли време щеше да е необходимо на военните да променят и подобрят стратегията си спрямо врага? Като изключим трите артилерийски батареи, които бяхме видели или чули, от военните части на нашата армия нямаше и следа.
След това чувствах, че имаме нужда да се приспособим към съществуващите обстоятелства. Ние с Амелия продължавахме в известен смисъл да живеем като в снаряда — действията и мислите ни се ръководеха от поведението на чудовищата. Сега обаче се намирахме на собствена територия, където градовете, районите и техните имена ни бяха познати; където дните се събираха в седмици, внасящи ред в живота на всеки човек. Вече знаехме къде сме се приземили и виждахме, че Англия се радва на чудесно топло лято, знаехме че след него ще настъпят и други сезони, но нямахме представа кой ден на седмицата е, нито кой месец.
Ето какви проблеми, наглед твърде обикновени, разбира се, ме занимаваха, докато взимахме завоя непосредствено преди моста при Уолтън на Темза. Именно тук видяхме и първия жив човек за този ден: млад мъж с тъмен жакет. Той седеше сред тръстиките до самата вода и гледаше унило над реката.
Показах го на Амелия и промених курса към него.
Когато приближихме, забелязах, че е свещеник. Изглеждаше много млад — тънък, с гъсти къдрави коси,
