приплескани отгоре на главата. Едва сега забелязахме, че до него на земята лежеше човек. Добре сложеното му голо от кръста нагоре тяло беше покрито с речна кал.
Все още замислен върху обикновените въпроси от преди малко, щом приближихме човека достатъчно, та да ме чуе, извиках:
— Сър, какъв ден сме днес?
Свещеникът втренчи поглед в нас, сетне, като се олюляваше, се изправи. Съдейки по непрестанно мърдащите му ръце, които шареха безспир по разкъсания плат на жакета, разбрах, че той все още не може да се съвземе от силните преживявания. Погледът му беше празен и неспокоен.
— Денят на Страшния съд, деца мои.
Амелия не можеше да откъсне поглед от проснатия на земята мъж и попита:
— Отче, жив ли е този човек?
Отговор не последва, защото свещеникът се беше извърнал от нас. Понечи да си тръгне, след това се обърна отново.
— Имате ли нужда от помощ, отче? — попита пак Амелия.
— Кой може да помогне, когато над нас се изсипва божият гняв?
— Едуард… греби към брега.
— Но с какво можем да помогнем ние — възразих аз.
Въпреки това натиснах греблата и скоро дъното на лодката застърга по брега. Свещеникът ни наблюдаваше, когато се наведохме над проснатия на земята човек. Веднага разбрахме, че не е мъртъв, дори не беше в безсъзнание, а само се въртеше неспокойно, сякаш беше изпаднал в делириум.
— Вода… имате ли вода? — попита той с напуканите си и изсъхнали устни. Забелязах, че кожата му е леко зачервена, сякаш е бил в реката, когато марсианците са нагорещили водата.
— Не сте ли му дали да пие? — попитах свещеника.
— Той непрестанно ми иска, но реката пред нас е река от кръв.
Погледнах Амелия и по лицето й прочетох, че нейното мнение за бедния свещеник съвпада с моето.
— Амелия — казах й аз тихо, — виж дали не можеш да намериш нещо, с което да донесеш вода.
Обърнах се отново към бълнуващия мъж и като не знаех какво друго да сторя, за да му помогна, го плеснах леко по лицето. Това като че го стресна и извади от бълнуването, защото той седна и тръсна глава.
Амелия беше открила захвърлена на брега бутилка, донесе я и я подаде на мъжа. Той я прие с благодарност и отпи няколко големи глътки. Очевидно дошъл на себе си, мъжът отправи пронизващия си поглед към свещеника.
Той беше видял как помогнахме на другия и това като че го разстрои. Загледа се през ливадите към далечната порутена кула на черквата в Шепъртън.
След малко се обади:
— Какво значи това? Всички плодове на нашия труд са разрушени. Отмъщение на всевишния, който отведе чадата. Димът от пожара вечно ще се издига…
След тези тайнствени думи той с решителни крачки тръгна сред избуялата трева и скоро се загуби от очите ни.
Мъжът до нас се закашля, след което промълви:
— Просто не зная как да ви благодаря. Мислех, че вече умирам.
— Свещеникът с вас ли беше?
Той поклати леко глава:
— Никога не съм го виждал преди.
— Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите? — попита Амелия.
— Мисля, че да. Не съм пострадал, но едвам се отървах.
— В Уейбридж ли бяхте? — попитах го аз.
— В центъра на събитията. Тези марсианци не знаят нито милост, нито съжаление…
— Откъде знаете, че са от Марс? — възкликнах аз, искрено заинтригуван, както когато чух за слуховете, които се носеха между войниците.
— Това е добре известно. Изстрелването на снарядите беше наблюдавано от много хора. Имах късмет да наблюдавам едно от тях с телескопа в Отършоу.
— Вие астроном ли сте? — попита Амелия.
— Не, не съм, но се познавам с много учени. Моето призвание има по-философски характер. — При тези думи той замълча и поглеждайки се изведнъж, ужасно се притесни. — Уважаема госпожо — обърна се той към Амелия, — моля да ме извините за вида ми.
— Ние самите не сме облечени по-добре — отвърна тя и не беше много далеч от истината.
— Вие също ли идвате от разгара на битката?
— В известен смисъл — да — отвърнах аз. — Сър, надявам се, че няма да откажете да дойдете с нас? С лодка сме и сме се отправили към Ричмонд, където се надяваме да намерим убежище.
— Много съм ви благодарен — отговори мъжът, — но аз самият трябва да стигна до Ледърхед, където оставих съпругата си.
Опитах се да си представя разположението на двата града. Ледърхед се намираше на много мили южно от нас.
— Вижте, жител съм на Уокинг, но преди марсианците да нападнат, успях да преместя жена си на по- безопасно място. Наложи се да се върна в Уокинг, а сега се опитвам да стигна при нея. Имах възможност на собствения си гръб да се уверя, че територията оттук до Ледърхед е във властта на противните създания.
— В такъв случай, щом жена ви е в безопасност, не би ли било по-разумно да дойдете с нас, докато войската се справи с врага?
Явно мъжът се колебаеше, защото от Ричмонд ни деляха само няколко мили. Известно време не се решаваше, но на края кимна:
— Щом гребете, ще имате нужда от още един чифт ръце. Ще се радвам, ако ви бъда от полза. Но преди това бих искал да се поизмия.
Той слезе до водата и като загребваше с ръце, изми голяма част от следите, оставени от дима и речната тиня. Сетне прокара ръка през косите си и помогна на Амелия да влезе отново в лодката.
Глава двадесета
Надолу по реката
I
От момента, в който се качи в лодката, пролича, че нашият нов приятел беше човек с добро възпитание. Не искаше и да чуе аз да остана на греблата и настоя да гребе поне известно време, докато ние с Амелия седим на кърмата.
— Налага се да бъдем нащрек — заяви той, — всеки миг онези дяволи може да се появят отново. Ще се редуваме на греблата и тримата ще си отваряме добре очите.
Известно време имах чувството, че очевидното бездействие на марсианците е само временно, а това че спътниците ми споделяха моите мисли, ме успокояваше. Ето защо трябваше да използваме колкото се може по-добре това временно затишие в тяхната акция.
Макар всичко да изглеждаше спокойно, непрестанно се оглеждах за триножниците на бойните машини, докато вниманието на Амелия беше насочено в съвсем друга посока. Тя така старателно разглеждаше лицето на новия ни познайник, че дори ми се стори малко неприлично.
Най на края каза:
— Сър, мога ли да ви попитам дали сте били някога в Рейнолдс Хаус в Ричмонд?
Мъжът я погледна с видима изненада, но веднага отвърна:
— Бил съм наистина, но твърде отдавна.
— В такъв случай сигурно познавате сър Уилям Рейнолдс?
— Никога не сме били много близки приятели, защото, боя се, той не беше човек, който можеше да
