Обяснихме на мистър Уелс, че мъжът е един от пилотите на снаряда, и той го разгледа с огромен интерес.
— Изглежда сърцето му не е издържало натоварването от силите на земното притегляне тук.
— На чудовищата те не се отразиха чувствително — вметна Амелия.
— Тези зверове са без сърца — каза мистър Уелс, но предполагам, че той говореше в преносен смисъл.
Спомнихме си, че друг от цилиндрите беше паднал близо до Уимбълдън, завъртяхме Машината на пространството и веднага се отправихме на изток, далеч от трагичната фигура на мъртвия марсианец. Разстоянието от Уимбълдън парк беше около пет мили, ето защо, въпреки че се движехме с максимална скорост, го взехме около час. Бях решил, че ако ямата край Уимбълдън е също празна, аз ще бъда този, който ще предложи да се върнем веднага в Рейнолдс Хаус. Желанието ми да предприемем някакви резултатни действия беше толкова голямо, че щях искрено да съжалявам, ако не успеехме да унищожим поне един от зверовете, преди да се приберем.
Но ето че щастието ни се усмихна. Внезапно Амелия възкликна и посочи някъде на юг. Откъм Молдън бавно се зададе бойна машина.
В момента се движехме на височината на платформата й и без никакво основание усетихме, че противното създание вътре ни е забелязало и нарочно идва насам.
Мистър Уелс пророни няколко успокоителни слова и вдигна Машината нагоре, което ни позволи да направим кръг над дългокракия гигант.
С треперещи от вълнение ръце посегнах и взех една от гранатите.
— Имал ли си досега работа с подобно нещо. Едуард? — попита ме Амелия.
— Не, но зная какво трябва да правя.
— Моля те, внимавай.
Близо половин миля ни делеше от гиганта, но въпреки това се движехме към него под ъгъл.
— Къде искате да спра Машината? — попита мистър Уелс, докато ожесточено местеше лостовете.
— Някъде над платформата — поясних аз. — Приближете се отстрани, защото не ми се ще да минем фронтално.
— Чудовището не може да ни види — обади се Амелия.
— Не може — съгласих се аз, припомняйки си злобната му физиономия. — Но ние можем да го видим.
Усетих че, приближавайки до платформата, отново започвам да треперя. Мисълта за създанието вътре в металната кабина беше достатъчна, за да събуди в мен чувство на страх и гняв, които ме вълнуваха и на Марс, но си наложих да се успокоя.
— Можете ли да задържите Машината над платформата? — попитах мистър Уелс.
— Ще направя всичко, което зависи от мен, Търнбул.
Любезните му думи нямаха нищо общо с трудността, с която той успяваше да задържи нашето летящо легло над самата платформа. Наведох се през борда на Машината, а Амелия улови здраво другата ми ръка и аз вперих поглед към покрива на платформата.
По повърхността на бронята се виждаха множество отвори, някои от които достатъчно широки, за да различа лъскавото тяло на чудовището вътре; ако успеех да пусна гранатата в някой от тях, това сигурно щеше да бъде достатъчно. На края избрах широко отвърстие, в непосредствена близост с мястото, откъдето обикновено се подаваше оръдието; предположих, че някъде там сигурно е невероятното устройство, което създава огнения лъч. Ако успеех да го пробия, онова, което гранатата нямаше да може да разруши, щеше да довърши освобождаването на огромната енергия.
— Набелязах цел — извиках на мистър Уелс. — Щом пусна гранатата, ще се обадя и в същия миг трябва да се отдалечим колкото се може по-далеч.
Мистър Уелс даде знак, че е разбрал, а аз изтеглих жилото на запалката. Амелия ме улови за свободната ръка и навеждайки се през борда на Машината, се прицелих.
— Готови… — извиках аз. — Сега!
В мига, в който пуснах гранатата, мистър Уелс изви с възможно най-голяма скорост Машината встрани и нагоре, далеч от марсианеца.
Гледах онемял от изненада. С очите си бях видял как гранатата влиза през отвора в металния покрив, но беше експлодирала, без да причини нищо на врага!
— Не съм очаквал… — промълвих аз.
— Мили мой — каза Амелия. — Мисля, че гранатата не напусна четвъртото измерение.
Точно под нас марсианецът продължаваше пътя си, отървал се на косъм от смъртоносната експлозия.
II
Когато живи и здрави се върнахме в къщи, аз все още кипях от разочарование. Слънцето беше залязло и над неузнаваемата долина се беше спуснала дълга, ясна нощ. Докато другите двама се бяха качили горе, за да се преоблекат за вечеря крачех напред-назад в лабораторията, твърдо решен да не се предам така лесно и да не разреша единственият ни път за отмъщение да се окаже безпредметен.
Седнахме да се храним, но през цялото време мълчах. Амелия и мистър Уелс виждаха, че нямам настроение, и внимателно избягваха темата за неуспешния ни опит. Стараеха се да поддържат разговора около благополучното завършване на Машината на пространството.
По-късно Амелия заяви, че ще отиде в кухнята да опече малко хляб, а ние с мистър Уелс се оттеглихме в салона за пушене. Пердетата вътре бяха плътно затворени и седнали на светлината на една-единствена свещ, поговорихме за най-общи неща, докато най-сетне мистър Уелс подхвана болната тема за тактиката на действие.
— Трудността идва по две линии — каза той. — Ясно е, че в момента, в който пускаме експлозива, трябва да сме вън от четвъртото измерение, в противен случай гранатата не попада в целта, а от друга страна, за да не пострадаме по време на експлозията, трябва да сме в четвъртото измерение.
— Но нали ако изключим Машината, марсианецът ще ни забележи? — попитах аз.
— Тъкмо затова казвам, че ще бъде трудно. И двамата сме имали възможност да се убедим в бързината, с която тия зверове реагират при опасност.
— Можем да спрем Машината на самия покрив на платформата.
— Възхищавам се от изобретателността ви, Търнбул, но надали е осъществимо. С неимоверни усилия успях да движа Машината редом с триножника, а да не говорим колко опасности крие един опит да кацнем на върха на движещ се обект.
И двамата бяхме съгласни колко наложително е спешното намиране на решение. В продължение на повече от час обсъждахме най-различни варианти и доводи, но не решихме нищо конкретно. Най на края отидохме при Амелия, която ни чакаше в гостната, и й разказахме накратко разговора си.
Тя се позамисли, сетне каза:
— Не виждам проблеми. Имаме много гранати, следователно можем да си позволим няколко неточни попадения. Единственото, което трябва да направим, е да застанем над целта, но може би на по-голяма височина от днес. Мистър Уелс изключва полето на четвъртото измерение и докато падаме надолу, Едуард хвърля гранатата върху чудовището. Докато гранатата експлодира, можем да преминем в четвъртото измерение и тогава вече няма да има значение колко близо се намираме до мястото на експлозията.
Местех втренчения си поглед ту към Амелия, ту към мистър Уелс и бързо обмислях последиците от подобен опасен план.
— Звучи твърде рисковано — обадих се аз най на края.
— Можем да се завържем за Машината на пространството — допълни Амелия. — Няма защо да рискуваме да паднем навън.
— И въпреки това…
— Може би можеш да предложиш нещо друго?
