III
В ранните часове на следващата сутрин се приготвихме за отлитане.
Трябва да призная, че усещах особен трепет при мисълта за предстоящите ни действия и мисля, че и мистър Уелс споделяше моите опасения. Единствена Амелия изглеждаше твърдо уверена в успеха на своя план дотам, че предложи тя да се цели с ръчните гранати. Естествено, не исках и да чуя за подобно нещо, но от нас тримата тази сутрин само тя излъчваше спокойствие и оптимизъм. Беше станала още с първите лъчи на слънцето и беше приготвила сандвичи, за да не се налага да се връщаме в къщата за обяд. Нещо повече, от кожени колани беше приспособила каиши, с които да се завържем за седалката.
Тъкмо щяхме да тръгваме, когато най-неочаквано Амелия излезе бързо от лабораторията, оставяйки ни с мистър Уелс да гледаме удивено след нея. Само след няколко минути тя се върна с голям куфар в ръка.
Гледах го с интерес, без да мога в първия момент да разбера за какво й е потрябвал.
Амелия го остави на пода и отвори капака. Вътре, увити грижливо в тънка хартия, лежаха трите чифта предпазни очила, които бях донесъл в Рейнолдс Хаус в деня на първата ми среща със сър Уилям!
Тя ми подаде с лека усмивка едните. Мистър Уелс взе своите веднага.
— Превъзходна идея, мис Фицгибън — възкликна той. — Щом ще падаме във въздуха, очите ни ще имат нужда от предпазване.
Амелия постави своите малко преди да потеглим и аз й помогнах да ги закопчее, като внимавах да не защипя косата й! Тя намести очилата на челото си.
— Сега вече сме по-добре екипирани — каза тя и пристъпи до Машината на пространството.
Последвах я с моите очила в ръка, опитвайки се да не събуждам минали спомени.
IV
Този ден ловът мина забележително успешно. Само няколко минути след като бяхме летели над Темза, Амелия извика и протегна ръка на запад. По улиците на Туикнам бавно крачеше марсианска бойна машина. Металните й пипала се поклащаха встрани и тя минаваше от къща на къща, очевидно търсейки оцелели хора. Съдейки по увисналата на задната страна на платформата празна мрежа, можеше да се заключи, че уловът й е бил безуспешен. Струваше ни се почти невероятно, че в полуразрушените градчета може да е останал още някой жив, макар че щом самите ние бяхме успели да се укрием, нищо чудно да имаше и други като нас, свити по мазетата или таваните на къщите си.
Закръжихме внимателно над вражеската машина и изпитахме тревогата и страха от предишния ден.
— Бихте ли вдигнали Машината по-нагоре — обърна се Амелия към мистър Уелс. — Трябва много внимателно да преценим височината.
Стиснал гранатата в ръка, аз се приготвих за действие. Бойната машина беше спряла неочаквано и тършуваше с дългата си ръка в горния етаж на една от сградите.
Мистър Уелс спря Машината на около петдесет стъпки над покрива на платформата.
Амелия смъкна очилата върху очите си и ни посъветва да сторим същото. Послушахме я и отново погледнахме към марсианеца. Като изключим движението на металните пипала, машината му беше съвършено неподвижна.
— Готов съм, сър — обадих се аз и изтеглих жилото на запалката на гранатата.
— Много добре — отговори мистър Уелс. — Изключвам лоста на четвъртото измерение… сега!
Още недовършил, неприятно полюшване накара стомасите ни да направят по едно салтомортале, усетихме как въздухът засвири покрай ушите ни. Благодарение на гравитационните сили полетяхме право към марсианеца.
— Пущам бомбата! — изкрещях аз.
Второ полюшване и падането спря. Мистър Уелс заработи бързо с лостовете и се понесохме встрани сред мъртвата тишина на четвъртото измерение.
Обърнахме погледи назад към марсианеца и зачакахме експлозията… секунди по-късно тя настъпи. Бях се прицелил точно и кълбо от дим и пламъци разцъфтя безмълвно над покрива на платформата.
Чудовището вътре реагира с неподозирана бързина, въпреки че нападението го беше заварило съвършено неподготвено. Кулата отскочи назад от къщата и в същия миг видяхме как дулото на оръдието излетя напред, готово за стрелба. Предпазният щит на платформата се извъртя, явно чудовището търсеше нападателя си. Когато вятърът отнесе встрани дима от експлозията, забелязахме, че гранатата е пробила широка, назъбена по края дупка в покрива и сигурно пораженията вътре бяха значителни. Движението на бойната машина не беше вече така равномерно и така бързо, както преди, а от вътрешността струеше гъст, зеленикав дим.
Огненият лъч затрептя и заснова във всички посоки. Бойната машина направи три стъпки напред, поколеба се миг, два и отстъпи назад. Огненият лъч докосна покривите на близките сгради и те мигновено лумнаха в пламъци.
Само секунда след това платформата се обви в огромно кълбо яркозелен огън. Нашата граната беше пробила енергийното захранване на машината.
Ние се намирахме под защитата на четвъртото измерение, където цареше пълна тишина и разрушаването на марсианската машина беше за нас беззвучно, тайнствено събитие. Наблюдавахме как отломки от съоръжението се разлетяха по всички посоки, а единият от краката се изтърколи встрани и отделните части посипаха като дъжд покривите на сградите в Туикнам.
Интересно че аз не бях въодушевен от тази гледка. Моите спътници също споделяха чувствата ми. Амелия безмълвно наблюдаваше усуканите метални парчета, които доскоро бяха войнствена машина, мистър Уелгс се задоволи само с думите:
— Виждам още един.
На юг от нас по посока на Моулзи крачеше втора бойна машина.
Мистър Уелс раздвижи лостовете и след миг вече се носехме към следващата си цел.
V
Към пладне се бяхме справили вече с четирима марсианци: трима от тях бяха в бойни машини, а четвъртият — в контролната кабина на една от многокраките коли. Всяка атака се провеждаше без риск за живота ни и всеки път чудовището оставаше смаяно от неочакваността на нападението. Нашата дейност обаче не остана незабелязана, многокраката кола например открихме по пътя й към триножника, поразен от нас при Туикнам. От това заключихме, че марсианците имат някакъв начин да се свързват помежду си. Мистър Уелс изказа предположението, че това може да е телепатична връзка, макар че ние с Амелия, които бяхме свидетели на високото ниво на развитието на науката на Марс, бяхме сигурни, че връзката се осъществява чрез технически средства; изглежда, нашите атаки бяха предизвикали сериозно раздвижване в редиците на марсианците. Докато кръстосвахме долината, забелязахме няколко бойни машини, които идваха насам откъм Лондон, и разбрахме, че този ден няма да усетим недостиг от мишени.
След ликвидирането на четвъртия марсианец Амелия предложи да спрем за почивка и да изядем сандвичите, които беше приготвила. По това време все още не бяхме се отдалечили от бойната машина, която току-що бяхме унищожили.
Последната ни атака се отличаваше от предишните. Пред нас в началото на Ричмонд парк стърчеше неподвижно друга кула, извърната на югоизток. Трите й дълги крака стояха събрани един до друг, а механичните й пипала бяха свити; предположихме дори, че вътре няма никой. Докато се подготвяхме и кръжахме над съоръжението, през един от многото отвори зърнахме огромно безизразно око, което гледаше втренчено по посока на Кингстън.
Спокойно подготвихме атаката си и натрупал вече известен опит, успях да пусна гранатата съвсем точно. Тя избухна в кабината на чудовището, няколко метални листа се откъснаха от стената и вероятно пилотът беше убит на място. Обшивката на енергийния източник обаче, изглежда, беше останала непокътната. Макар и леко наклонена, кулата продължаваше да стои на дългите си крака, а от вътрешността излизаше стълб зеленикав дим, но само толкова.
