Той дръпна друг лост и моментално се понесохме нагоре към тавана. Вдигнах ръка, за да се предпазя от удара… но стигнахме свързаните с дървени летви армирани стъкла на покрива на лабораторията и минахме безпрепятствено през тях. За част от секундата се получи твърде комична ситуация, при която само главата ми беше отвън, но в следния миг тя беше последвана от целия корпус на Машината заедно с останалата част от мен и се понесохме из въздуха над приличащата на оранжерия лаборатория. Мистър Уелс завъртя единия от монтираните хоризонтално лостове и със значителна скорост се врязахме в тухлената стена на горния етаж на главното здание. Озовахме се над стълбищната площадка. Като се засмя под мустак, мистър Уелс насочи Машината към стаята за гости и мина през затворената врата.
Застанала до прозореца, Амелия ни чакаше.
— Ето ни! — провикнах се аз, щом я видях. — Тя може и да лети!
Амелия с нищо не показа, че ни е чула.
— Тя не ни чува — напомни ми мистър Уелс. — А сега… да видя дали ще можем да стъпим на пода.
Движехме се на около осемнадесет инча над килима и мистър Уелс правеше леки корекции с помощта на лостовете. Междувременно Амелия се беше отдръпнала от прозореца и се оглеждаше любопитно, явно очакваше да се материализираме. Забавлявах се, като първо й пратих въздушна целувка, а после изкривих лице в смешна гримаса, но тя не реагира на нито едно от двете.
Изведнъж мистър Уелс отпусна лостовете и с лек удар се друснахме на пода. Амелия се сепна изненадано.
— А ето ви и вас! — каза тя. — Чудех се откъде ли ще се появите.
— Разрешете да ви закараме до долу — обади се галантно мистър Уелс. — Качете се, скъпа моя, и нека се разходим из къщата.
През следващия половин час правихме опити с Машината на пространството. Постепенно мистър Уелс свикна с работата с лостовете и Машината му се подчиняваше напълно. Можеше да я накара да завие, да кръжи, да спира, сякаш цял живот беше се занимавал с това. В началото ние с Амелия се улавяхме неспокойно за рамката, защото скоростта ни се струваше безразсъдно голяма, но постепенно се уверихме, че въпреки неугледния си вид, Машината на пространството по нищо не отстъпваше на предишната Машина.
Излязохме извън къщата само веднъж и направихме един кръг над градината. Тук мистър Уелс се опита да увеличи скоростта, но за наше общо разочарование се оказа, че въпреки всичките си качества, Машината на пространството не може да развива скорост, по-голяма от средната скорост на тичащ човек.
— Това се дължи на недостига на кристали — заяви мистър Уелс в мига, когато кръжахме над клоните на едно кестеново дърво. — Ако разполагахме с по-голямо количество, никой нямаше да може да ни стигне.
— Няма значение — обади се Амелия. — Не ни е нужна голяма скорост. Най-важното е да сме невидими.
Не можех да откъсна очи от обраслата в червено долина на реката. Именно тя непрестанно ми напомняше за това, че трябва да бързаме.
— Мистър Уелс — казах аз тихо. — Вече имаме Машина на пространството. Сега е време да я използваме.
Глава двадесет и трета
Невидими отмъстители
I
Щом приземихме Машината на пространството и аз качих на нея няколко от ръчните гранати, мистър Уелс се разтревожи, че времето е твърде напреднало.
— След около два часа слънцето ще залезе — каза той. — Не бих искал да управлявам Машината на тъмно.
— Нищо не може да ни се случи, щом сме в четвъртото измерение, сър.
— Зная, но нали ще трябва по някое време да се върнем в къщата и да напуснем четвъртото измерение. А как ще сме сигурни, че точно в този момент наоколо няма да има марсианци? Колко ужасно би било, ако се приберем през нощта и ги заварим да ни чакат?
— От две седмици сме тук — опитах се да възразя аз, — а досега никой от тях не се е отбивал насам.
Мистър Уелс трябваше да се съгласи, но каза.
— Мисля, че не бива да забравяме сериозността на нашата задача, Търнбул. Именно защото дълго време бяхме изолирани в Ричмонд, не можем да знаем докъде се простират завоеванията на марсианците. Покорили са земите, върху които имаме поглед оттук, и по всяка вероятност вече са господари на цялата страна. От всичко, което знаем за тях, може да са завладели и света. Ако, както подозираме, това е така, то това е единственото оръжие, на което те не могат да се противопоставят. За нищо на света не можем да си позволим да загубим предимството, което имаме, поемайки ненужни рискове. На плещите ни лежи огромна отговорност.
— Мистър Уелс е прав, Едуард — обади се Амелия. — Отмъщението ни е закъсняло, но това е всичко, което можем да направим.
— Добре — съгласих се аз. — Но трябва да направим поне един опит днес. Ние дори не знаем дали планът ни ще има някакъв ефект.
И така ние се качихме на Машината на пространството и с едва прикрито вълнение се настанихме в нея, а мистър Уелс ни поведе навън от къщата, над непроходимите червени растения, към вътрешността на долината на Темза.
Много скоро, след като се издигнахме, разбрах колко прави са били моите спътници преди малко. Търсенето на нашата цел беше без какъвто и да е предварителен план, нямахме представа къде може да са отвратителните същества сега. Можехме да загубим цял ден, докато открием едно от тях, а имайки пред вид обширната територия, която бяха завладели, можехме изобщо да не срещнем нито едно от тях.
Близо половин час кръжахме над реката, оглеждахме се на всички посоки, но безуспешно.
На края Амелия предложи план, който беше едновременно логичен и прост. „Знаем, започна тя, къде горе-долу са се приземили снарядите, знаем също, че марсианците използват ямите като свои главни квартири.“ И това беше вярно, ако искахме да намерим марсианците, трябваше да започнем от ямите.
Мистър Уелс се съгласи и веднага се насочихме към най-близката. Това беше ямата в Буши парк, където беше паднал четвъртият снаряд. Изведнъж си дадох сметка, че сме на верен път, и сърцето ми заби силно.
Долината представляваше ужасна гледка: червената растителност беше покрила всяко свободно кътче, включително и сградите. От тази височина пейзажът представляваше огромно развълнувано море от червени треви, сякаш превити от пороен дъжд. На места растенията бяха променили дори пътя на реката и на по-ниските места се бяха образували езера от застояла вода.
Ямата се намираше в североизточния край на Буши парк, но беше така обрасла с тревите, че доста трудно я открихме. Най на края забелязахме зейналата паст на снаряда и мистър Уелс сниши Машината, която закръжи на няколко стъпки от входа. Вътре беше съвършено тъмно и нямаше и следа нито от марсианците, нито от машините им.
— Едуард, виж… един от онези мъже!
Сепнат от резкия й жест, обърнах глава в показаната от нея посока. И наистина на няколко стъпки от входа на главната кабина лежеше някаква човешка фигура. В първия миг реших, че това сигурно е поредната беззащитна жертва, уловена от марсианците… но забелязах, че тялото беше на много висок мъж с черна униформа. Кожата му беше покрита с червени петна, а извърнатото към нас лице — грозно и деформирано.
Безмълвни, не можехме да откъснем очи от мъртвия марсиански хуманоид. Като че ли нямаше да се учудим толкова много, ако бяхме срещнали някое от чудовищата наместо един от предишните ни помощници.
