основаваща се на познаването на врага. Причината да не можем да се възпротивим успешно на тази угроза е и непознаването на техните мотиви. Щом не можем да помогнем на властите, длъжни сме сами да предприемем някакви действия.
— Аз също мислех за тези неща — се обадих. — Нашето намерение беше да влезем във връзка със сър Уилям, защото ми се струва, че Машината на времето може да се окаже мощно оръжие срещу тези същества. Как мислите, че би могла да се използва? Няма същество, колкото и безмилостно да е то, което да се защити от невидим враг.
Мистър Уелс кимна с разбиране, но каза:
— За нещастие не можем да намерим нито сър Уилям, нито неговата Машина.
— Зная, сър — мрачно признах аз.
Беше станало вече доста късно и скоро прекратихме разговора, защото и тримата бяхме изморени до смърт. Тишината отвъд стените на къщата беше все така гробовна, но предчувствайки, че никой от нас няма да може да заспи спокойно при тази несигурност, преди да се приготвим за лягане, се измъкнахме тихо от къщата и като прекосихме моравата, приближихме билото на хълма.
Оттатък долината на Темза всичко гореше. Накъдето и да се извърнеше човек, докъдето погледът стигаше, нощта беше осветена от пламъците на горящи сгради. Небето над нас беше чисто и звездите грееха ярко.
Амелия ме улови за ръката и прошепна:
— Като на Марс, Едуард! Те вече превръщат нашия свят в техен.
— Не можем да им позволим да продължават — казах аз. — Трябва да намерим начин да се преборим с тях.
Точно в този момент мистър Уелс посочи на запад, където светеше ярка зелена точка. Тя нарастваше с всеки миг и само след няколко минути за никой от нас нямаше съмнение, че това е четвъртият снаряд. Скоро светлината стана ослепително ярка и в един миг с ужас осъзнахме, че тя лети право към нас. Не мина много и снарядът загуби височина и се приземи с оглушителна експлозия на три-четири мили югозападно от нас.
Силната зелена светлина са стопи постепенно в нощта и отново се спусна мрак.
— На път са още шест снаряда — промълви мистър Уелс.
— Всичко е безнадеждно — въздъхна Амелия.
— Никога не бива да се губи надежда. Безсилни сме да се справим с тези чудовища.
— Трябва да построим втора Машина на времето — заяви мистър Уелс.
— Но това е невъзможно — възрази Амелия. — Само сър Уилям знае как да я конструира.
— Той в детайли ми обясни основния принцип — каза мистър Уелс.
— На вас, както и на много други, но въпреки всичко с твърде неясни термини. Дори аз, която понякога работех с него в лабораторията, имам само обща представа от основните механизми.
— В такъв случай може да успеем! — заяви ентусиазирано мистър Уелс. — Вие сте му помагали да я построи, а аз — да я конструира.
При тези думи ние с Амелия го погледнахме с любопитство. Светлината на пожарите в долината хвърляше странни сенки по чертите на лицето му.
— Помагали сте да се конструира Машината на времето ли? — попитах аз все още невярващ.
— В известен смисъл — да; той често ми показваше проектите си и дори му дадох някои предложения, които той възприе. Ако чертежите са налице, няма да ми отнеме много време да възстановя познанията си. Надявам се, че все още са в касата на лабораторията.
— Той винаги ги държеше там — каза Амелия.
— В такъв случай няма да можем да ги вземем! — възкликнах аз. — Нали сър Уилям го няма?
— Ако се наложи, ще взривим ключалката — подхвърли мистър Уелс, който очевидно твърдо беше решил да проведе докрай намерението си.
— Няма да стане нужда — обади се Амелия. — Имам резервни ключове в стаята си.
Неочаквано мистър Уелс протегна ръка към мен и аз я поех нерешително, без да съм сигурен в какво ще се състои нашият договор. Той постави другата си ръка върху рамото ми и го стисна сърдечно.
— Търнбул — започна мистър Уелс сериозно. — Вие, аз и мис Фицгибън ще обединим усилията си, за да победим врага. Ще станем неподозираният и невидим негов противник. Ще се преборим с тази заплаха, като се спускаме над тях и ги унищожаваме по начин, за който не са и сънували. Утре ще се заловим за построяването на нова Машина на времето, с която ще излезем и ще спрем веднъж завинаги техните действия.
Сетне, обзети от вълнение, което неизменно обхваща човек, когато вземе решение, започнахме да се поздравяваме, да се смеем високо и шумно да заплашваме нашествениците долу в долината. Нощта бе тиха, но във въздуха се носеше мирис на дим и смърт, тъй като желанието за мъст е от онези пориви в човека, които му носят най-голямо задоволство. Когато се върнахме в къщата, бяхме изпълнени с изключителна вяра в бързата си победа.
Глава двадесет и втора
Машината на пространството
I
Мистър Уелс и аз се настанихме в двете стаи за гости, а Амелия си легна в спалнята (за първи път от седмици насам спях сам и дълго време се въртях неспокойно в леглото); на сутринта, когато слязохме за закуска, все още бяхме завладени от жажда за мъст.
За нас с Амелия закуската беше истински разкош, приготвихме си на примуса бекон с яйца (решихме, че ще е неразумно да палим кухненската печка).
Сетне отидохме право в лабораторията и отворихме касата на сър Уилям. Вътре, безразборно нахвърляни, лежаха навити на рула чертежите на Машината на времето.
Намерихме малко свободно място на една от пейките и ги разгънахме. Усетих как въодушевлението ми бързо охладнява — въпреки несъмнения си изобретателски гений сър Уилям не се отличаваше с особена методичност. Почти не видях чертеж, от който от пръв поглед да става ясно за какво се отнася; по листовете имаше множество поправки, изличени места, а почти всички празни полета бяха изпълнени със скици, върху повечето първоначални чертежи бяха правени нови техни варианти.
Мистър Уелс беше запазил оптимистичния си тон от предишната вечер, но от вниманието ми не убегнаха известни признаци на колебание, които явно започнаха да го обземат.
— Преди да започнем работа, естествено, трябва да се уверим, че разполагаме с необходимите материали — каза Амелия.
Огледах покритата с прах неразбория в лабораторията и въпреки купищата електрочасти, метални прътове и парчета, както и късове кристалоподобно вещество, които се срещаха на всяка крачка, щеше да е необходима упорита работа, докато установим разполагаме ли с достатъчно материали за построяването на цяла Машина.
Мистър Уелс с няколко от чертежите беше се приближил до прозореца и ги разглеждаше внимателно.
— Ще ми трябва известно време — заяви той. — Някои от тези неща познавам, но не мога да кажа със сигурност…
Не ми се искаше да го заразя с обзелото ме униние и под предлог, че искам да свърша нещо полезно, а всъщност за да се махна час по-скоро от лабораторията, предложих да потърся из двора и околността предмети, които биха ни свършили работа. Заета в момента с тършуване в едно от чекмеджетата под пейките, Амелия само ми кимна, а мистър Уелс, погълнат от чертежите, дори не ме чу.
Запътих се първо към билото на хълма.
Беше чудесен летен ден и слънцето грееше ярко над опустошената околност. Повечето от пожарите бяха угаснали през нощта, но катраненочерните пари, които закриваха Туикнам, Хаунслоу и Ричмонд, бяха все така непроницаеми. Куполообразните сводове бяха се спуснали чувствително към земята и по улиците, останали непокрити от дима, сега се точеха дълги черни струи дим.
