посока. Вляво имахме видимост чак до Уиндзор Кесъл, а пред нас до Чизик и Бредфорд всичко се виждаше като на длан. Ниско долу, в подножието на склона, беше разположен самият Ричмонд.
Слънцето залязваше: тъмнооранжевата му огнена топка докосваше вече линията на хоризонта. Тъмен силует на марсианска бойна машина се очертаваше на неговия фон. В момента тя беше спряла, но дори от толкова голямо разстояние се виждаше, че металната мрежа на задната част на платформата е претъпкана с човешки тела.
Пелената от черен дим все още скриваше погледа ни Туикнам; друга се простираше над Хаунслоу, С изключение на няколко горящи сгради в Ричмонд всичко изглеждаше спокойно.
— Нищо не може да ги спре — обадих се аз. — Ще завладеят целия свят.
Мистър Уелс дишаше тежко и нервно, но мълчеше. Погледнах го и забелязах, че очите му са натежали от влага. Накрая той се обади:
— Споделихте, че те са смъртни, Търнбул, но сега трябва да се примирим с факта, че не можем да им се противопоставим.
В същия миг, сякаш да опровергае думите му, самотно оръдие, разположено някъде по пътеките към Ричмонд Бридж, изстреля снаряд. Няколко минути по-късно той избухна във въздуха, на стотина стъпки от далечната бойна машина.
Отговорът на марсианеца не закъсня. Машината се извъртя светкавично и закрачи по посока на хълма, принуждавайки ни с мистър Уелс да отстъпим бързо зад дърветата. От платформата се подаде широка тръба и секунда-две по-късно от нея излетя някакъв предмет. Това беше голям цилиндър, който отрази оранжевото сияние на слънцето, описа голяма дъга и се разби някъде из улиците на Ричмонд. Скоро от същото място започна да се издига стълб гъст черен дим и за около минута новият купол покри Ричмонд.
Потънало в тъмнината, оръдието не се обади повече.
Изчакахме слънцето окончателно да се скрие зад хоризонта, но не чухме повече никакви изстрели. Самоуверени от безсъмнената си победа, марсианците продължиха злокобното си занимание да издирват оцелели хора и да ги трупат във вече претъпканите си мрежи.
Поизтрезнели, ние с мистър Уелс прибрахме торбата с провизии и се върнахме в Рейнолдс Хаус.
Посрещна ни съвършено друга Амелия.
— Едуард! — извика тя още щом прекрачихме прага на избитата от мястото й врата. — Едуард, дрехите ми са все още тук.
И пред смаяните ни очи се появи изключително красива девойка. Облечена беше в светложълта рокля и бе обула обувки с копчета; косата беше вчесана и подредена, раната, която доскоро загрозяваше лицето й, беше умело прикрита от пудра. Когато дойде до нас и видя колко храна сме донесли, радостно възкликна. Облъхна ме нежният мирис на парфюма от треви.
Извърнах се и без да разбирам защо, се разплаках.
IV
След последното отпътуване на сър Уилям с Машината на времето къщата очевидно е била затворена; като изключим неразбориите и разрушенията, причинени от експлозиите и пожара, всичко си беше по местата; мебелите бяха покрити с калъфи, а по-ценните предмети стояха заключени в шкафовете. Мистър Уелс и аз влязохме в стаята за преобличане на сър Уилям, където открихме достатъчно дрехи, с които се облякохме прилично.
Малко по-късно, докато Амелия приготвяше вечерята, ние с мистър Уелс, понамирисващи на нафталин, обиколихме къщата. При напускането на къщата прислужниците се бяха ограничили с почистването на домакинските помещения, а лабораторията както и преди години беше задръстена с метални парчета и различни части. Тук всичко беше мръсно, прашно и посипано с натрошени стъкла. Генераторът за електрическия ток си беше на мястото, но не посмяхме да го включим от страх да не привлечем вниманието на марсианците.
Седнахме да се храним на свещи в най-отдалечената от долината стая на приземния етаж; навън цареше абсолютна тишина, но и тримата бяхме неспокойни, съзнавайки че всеки миг марсианците могат да пристигнат.
Позаситихме глада си и с отпуснато от виното съзнание подехме отново темата за пълната победа на марсианците.
— Съвсем ясно е, че целта им е да превземат Лондон — каза мистър Уелс. — Ако не го сторят тази нощ, не виждам какво може да ги спре утре сутринта.
— Но ако завладеят Лондон, то тогава ще владеят цялата страна! — възкликнах аз.
— Именно от това се боя. Уверен съм, че вече опасността е ясна и смея да твърдя, че докато ние седим тук и си говорим, отрядите от гарнизоните на север вече се придвижват насам. А дали ще успеят да се справят по-успешно, отколкото нещастниците, които наблюдавахме днес, това никой не може да каже с положителност. Британската армия бързо взема поука от грешките си, така че вероятно ще станем свидетели и на победи. Това, което наистина не знаем, е какво искат да получат чудовищата.
— Искат да ни заробят — обадих се аз. — Те не могат да живеят, ако не пият човешка кръв.
Мистър Уелс ме погледна остро.
— Откъде ви дойде това наум, мистър Търнбул?
Онемях. Всички бяхме свидетели как марсианците събират хора, но изглежда само на мен и на Амелия беше ясно какво ги очаква.
— Струва ми се, че трябва да разкажем на мистър Уелс какво знаем, Едуард.
— Известни са ви някакви подробности за тези чудовища ли? — попита мистър Уелс.
— Бяхме… в ямата при Уокинг — поясних аз.
— Аз също бях там, но не забелязах да пият кръв. Това е удивително разкритие, и то твърде сензационно, ако мога така да се изразя. Надявам се, не говорите празни приказки.
— Говорим от опит — обади се Амелия. — Ние бяхме на Марс, мистър Уелс, но не зная дали ще ми повярвате.
За мое голямо удивление новият ни приятел не изглеждаше много изненадан.
— От много години имам подозрения, че и на други планети от нашата слънчева система има живот — каза той. — Струва ми се напълно вероятно един ден човекът да посети тези светове. Успеем ли да преодолеем силите на гравитация, пътуването до Луната ще стане лесно като пътуването до Бирмингам. — Той гледаше втренчено ту Амелия, ту мен. — А вие твърдите, че вече сте били на Марс, така ли?
Кимнах.
— Пътувахме с Машината на времето на сър Уилям, но допуснахме грешка при управлението.
— Доколкото си спомням, сър Уилям имаше намерение да пътува само във времето.
С няколко думи Амелия обясни как съм откачил никеловия лост, който е пречел да става придвижване и в пространството. Оттам нататък разказът потече по-гладко и в следващите няколко часа ние описахме по- голяма част от приключенията си. На края стигнахме до описанието на завръщането ни на Земята.
Мистър Уелс дълго мълча. Междувременно беше си сипал от бутилката е бренди, която открихме в пушалнята и дълго държа чашата в ръце.
Най-после той наруши мълчанието и каза:
— Ако всичко това, което ми разказахте, не е плод на някаква измислица, мога да ви уверя, че това е най-невероятната история, която съм чувал.
— Ние не се гордеем твърде с това, което сторихме — казах аз.
Той нетърпеливо махна с ръка:
— Не бива да се обвинявате излишно. Всеки друг на ваше място би постъпил така и макар че се дадоха много жертви и собствеността на много хора пострада, вие не сте могли да изпреварите тези противни същества.
Той ни зададе няколко въпроса, свързани с историята, която му разказахме, а ние отговаряхме, доколкото можехме.
Накрая той завърши с думите:
— Мисля, че вашият опит е най-доброто оръжие срещу тях. При всяка война най-добра е тактиката,
